Значеше ли това, че никой не съчиняваше нищо, запита се Уелс. Нима всички копираха? Писателят поразсъждава малко над този въпрос и тъй като вече се усеща, че историята е към края си, ще се възползвам от случая, за да се сбогувам с вас като актьор, който маха с ръка, преди да напусне сцената. Безкрайно ви благодаря за вниманието и искрено се надявам, че представлението ви е харесало. А сега да се върнем към Уелс, който излезе от унеса си, защото го побиха тръпки от почти метафизично естество. Дръзките му мисли го бяха отвели до друг въпрос: ами ако неговият живот беше съчиняван от някого в друга реалност, например в онази паралелна вселена, която бе тъй подобна на неговата, но в която нямаше фирма за пътувания във времето и Гилиъм Мъри беше автор на жалки романчета? Замисли се сериозно над възможността някой да копира живота му и да го представя за литературна измислица. Но кой би си направил такъв труд? Уелс не беше подходящ герой за роман. Ако беше корабокруширал на далечен тропически остров като Робинзон Крузо, не би могъл да измайстори дори един нищо и никакъв глинен съд. Животът му беше твърде скучен, за да може някой да го разкаже като вълнуваща история. И все пак трябваше да признае, че през последните седмици цареше известно оживление: само в рамките на няколко дни бе спасил живота на Андрю Харингтън и Клеър Хагърти, използвайки въображението си, както бе изтъкнала Джейн с известен драматизъм, сякаш се обръщаше към зрителите в невидим за Уелс партер. В първия случай бе принуден да се преструва, че притежава машина на времето като описаната в романа му, а във втория — че е герой от бъдещето, който пише любовни писма. Имаше ли във всичко това подходящ материал за роман? Може би. Роман, който да разказва за създаването на фирмата „Мъри 
Пътешествия във времето“, основана, за нещастие, не без негов принос; роман, който към средата щеше да изненада читателите си с разкритието, че 2000 г. е просто театрална сцена, построена в настоящето с отломки от разрушени сгради — макар че това, разбира се, щеше да е изненада само за читателите от епохата на Уелс. Ако романът издържеше проверката на времето и се четеше и от хора, живеещи след 2000 г., нямаше да има нищо за разкриване, защото самата действителност щеше да опровергае бъдещето, описано в историята. Но значеше ли това, че не можеше да се напише роман, чието действие да се развива във времето на Уелс и да разглежда едно бъдеще, което за своя автор е вече минало? Тази мисъл го натъжаваше. Предпочиташе да мисли, че читателите му ще разберат, че трябва да четат романа така, сякаш се намират в 1896 г. — накъсо, сякаш и те са преживели пътуване във времето. Но тъй като той нямаше особени качества на герой, трябваше да е второстепенен персонаж в романа — някой, към когото в даден момент се обръщаха за помощ истинските главни герои.
А ако някой в една съседна вселена се бе захванал да пише за живота му, независимо в коя епоха, Уелс се надяваше за негово добро, че вече е стигнал до последната страница, защото дълбоко се съмняваше, че животът му ще продължи в същия дух. През последните две седмици навярно бе изчерпал цялата квота от вълнения, които му се полагаха, и оттук насетне отново щеше да заживее в кротко еднообразие като всеки друг писател.
Погледна след Андрю Харингтън, героят, с когото би трябвало да започне този хипотетичен роман, и виждайки го да крачи в далечината, окъпан в златното сияние на утрото и може би с еуфорична усмивка на устните, реши, че това ще е идеалният образ, с който да приключи историята. И се запита, сякаш по някакъв начин можеше да ме види или усети, дали някой не правеше тъкмо това в този миг, за да изпита оня прилив на щастие, който връхлита писателите при завършването на някой роман; щастие, което нищо друго в живота не може да донесе — нито да пиеш шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито да погалиш друго тяло, нито да усетиш милувката на прелестния бриз, вестител на лятото.
Санлукар де Барамеда