— Съвсем не — отвърна Чарлс. — Макар че много-много не си струваше труда — 2000 година е студена и мрачна, а човекът в тази епоха води война с машините. Но да не видиш това е все едно да пропуснеш операта, за която всички говорят.
Андрю го слушаше все така удивено.
— И все пак преживяването е неповторимо — добави братовчед му. — Дори да не те впечатли, вълнуващо е заради всичко, което означава. Даже и Маделин го препоръча на приятелките си. Тя просто се влюби в ботушите на човешката армия. Искаше да ми купи такива в Париж и обърна дърво и камък, но не можа да намери същия модел. Боя се, че още е твърде рано за това.
Андрю прочете повторно листовката и се увери, че първия път очите не са го излъгали.
— Все още не вярвам, че… — измънка той.
— Разбирам те, братовчеде, разбирам те. Но знаеш ли, че докато ти бродеше из Хайд Парк като призрак, светът се развиваше? Времето си тече, дори да не му обръщаш внимание. И повярвай ми, колкото и да ти се види странно, през последната година в салоните се говореше само за пътувания във времето. Това се превърна в най-обсъжданата тема, откак миналата пролет бе издаден романът, който повдигна тези въпроси.
— Роман ли? — Андрю се чувстваше все по-объркан.
— Именно. „Машината на времето“ от Х. Дж. Уелс. Една от книгите, които ти заех. Не я ли прочете?
Откак Андрю се отказа да го следва в онова скитане по кръчми и бордеи, с което Чарлс се опитваше да му върне интереса към живота, и се затвори като отшелник вкъщи, братовчед му бе добил навика да му носи книги при посещенията си. Обикновено това бяха наскоро публикувани творби на неизвестни автори; вдъхновени от неудържимия научен подем, обхванал века, те пишеха за машини, извършващи най-невероятни чудесии. Наричаха ги „научни романси“ — това бе преводът, който английските издатели бяха дали на „необикновените пътешествия“ на Жул Верн. Терминът се бе наложил учудващо бързо и се използваше за обозначение на всяка фантастична история, която се опитваше да се обоснове посредством науката. Според братовчед му тези писания улавяха духа на творбите на Бержерак и Лукиан от Самосата, измествайки старите истории за замъци, обитавани от привидения. Андрю си спомняше някои от безумните изобретения, изобилстващи в тия евтини романчета, като например шлема против кошмари — каска, свързана с малка парна машина, която изсмукваше лошите сънища, преобразяваше ги в приятни и ги връщаше обратно. Ала най-ясно бе останала в паметта му машината, способна да уголемява нещата, която един еврейски учен бе приложил спрямо насекомите: описанието на Лондон, връхлетян от напаст от мухи с размерите на дирижабли, които огъваха кулите и рушаха сградите, щом кацнеха върху тях, бе комично страховито. В друго време Андрю би поглъщал жадно такива книги, но колкото и да му беше мъчно, упоритата му незаинтересованост към вселената включваше и света на художествената измислица; той не искаше никакви утехи, искаше да се взира право в бездната на нищото, тъй че Чарлс не смогна да достигне до него дори чрез тайния коридор на литературата. Андрю предположи, че книгата на въпросния Уелс, спомената от братовчед му, сигурно лежи на дъното на раклата му под планина от подобни романчета, които едва бе прелистил.
Виждайки озадаченото му изражение, Чарлс поклати глава с театрално отчаяние, направи му знак да седне пак на стола и се разположи в другия стол срещу него. Леко наведен напред като свещеник, който се кани да изповяда някого от енориашите си, той се зае да му изложи накратко сюжета на романа, предизвикал, по неговите думи, революция в Англия. Андрю го слушаше скептично. Както можеше да се заключи от заглавието на книгата, главният й герой бил един учен, изобретил машина на времето, с която пътувал през вековете. Посредством прости операции с лоста на съоръжението изобретателят се понесъл стремително към бъдещето и наблюдавал, зинал от изумление, как охлювите край него тичали като зайци, дърветата изниквали от земята като фонтани, звездите препускали по един небосвод, където денят и нощта се сменяли в миг на око… В този приказен и шеметен прелет стигнал чак до 802 701 г., за да открие, че обществото се е разделило на две антагонистични раси: красивите и безполезни елои и морлоките, чудовищни създания, които живеели под земята и се хранели с горните си съседи, отглеждайки ги като добитък. При тези думи Андрю направи гримаса на отвращение и с това предизвика усмивката на братовчед си, който побърза да му обясни, че сюжетът сам по себе си нямал особено значение; бил просто повод да се нахвърля една детинска карикатура на обществото на епохата. Английските умове били разтърсени от друго: Уелс разглеждал времето като четвърто измерение, превръщайки го в своего рода приказен тунел, по който било възможно да се пътува.