— Всички знаем, че един обект има три измерения — обясни Чарлс, като взе в ръце шапката си и я завъртя с ловкост на илюзионист: — височина, дължина и ширина. Но за да може да съществува обектът, за да може тази шапка да бъде част от действителността, в която се намираме, е нужно и още нещо — времетраене. Освен да се простира в пространството, трябва да има трайност във времето. Ние виждаме тази шапка не само защото заема някакво пространство, а защото заема и някакво време; това не й позволява да се изпари пред очите ни. Оттук следва, че живеем в четириизмерна вселена. И тъй, ако разглеждаме времето като допълнително измерение, какво би ни попречило да се движим из него? Всъщност ние го правим. И ти, и аз, и шапките ни, всички се движим напред във времето, само че по досадно линеен начин, без да прескочим и една-едничка секунда, носейки се неизбежно към нашата смърт. А в книгата си Уелс си задава въпроса: защо да не можем да ускорим пътуването си или дори да се обърнем и да потеглим в обратната посока, към онази област, която наричаме минало и която по същество е просто намотана нишка от кълбото на живота ни? Ако времето е пространствено измерение, защо да не можем да се движим свободно из него, както правим из другите три?
Доволен от разяснението си, Чарлс отново сложи шапката на леглото. После отправи поглед към Андрю, давайки му време да осмисли току-що казаното.
— Да ти призная, когато прочетох романа, сюжетът ми се видя доста находчив начин да се представи като правдоподобна една идея, която си остава чиста фантазия — продължи Чарлс след малко, тъй като братовчед му мълчеше, — но не очаквах, че науката ще го приеме за допустим. Книгата пожъна мълниеносен успех, Андрю, всички почнаха да говорят за нея. В клубовете, в салоните, в университетите, във фабриките по време на почивка — навсякъде се обсъждаше само това. Вече не се говореше за кризата в Съединените щати и за възможното й отражение върху Англия, нито пък за живописта на Уотърхаус9 или за пиесите на Оскар Уайлд. Вместо това хората взеха да спорят дали пътуванията във времето са възможни, или не. Дори и жените се изкушиха от темата и заради нея правеха прекъсвания в суфражистките си събрания. Да се разсъждава какъв ще бъде утрешният свят или да се разискват събитията от миналото, които би трябвало да се променят — това се превърна в най-любимото развлечение в Англия, най-добрия начин да се оживи разговорът по време на следобедния чай. Ялови дискусии, разбира се, тъй като никога не можеше да се стигне до разясняващи изводи, освен в научните кръгове; там пък течаха още по-разгорещени дебати, за които вестниците ни осведомяваха почти всекидневно. Едно обаче не можеше да се отрече — романът на Уелс бе запалил искрата, бе пробудил в обществото копнежа да пътуваме в бъдещето, да стигнем по-далеч, отколкото биха ни позволили нашите крехки и нетрайни тела. Всички искаха да посетят бъдещето и 2000 година се превърна в най-логичната цел, в годината, която хората масово жадуваха да видят, защото един век е предостатъчно време, за да се изобрети всичко, което още не е изобретено, и светът да стане удивително неузнаваемо, вълшебно, може би дори и по-добро място. По принцип това не изглеждаше да е нещо повече от безобидна игра, невинно желание. Ала нещата се промениха, когато миналия октомври фирмата „Мъри 
Пътешествия във времето“ отвори врати. Гръмко беше разгласено — с обяви във вестниците, с улични афиши, — че Гилиъм Мъри може да сбъдне нашите мечти, може да ни пренесе в 2000 г. Въпреки скъпите билети пред сградата се извиха дълги опашки. Видях хора, които винаги бяха твърдели, че е невъзможно да се пътува във времето, да чакат пред вратите на фирмата, развълнувани като деца. Никой не искаше да пропусне това, никой! Маделин и аз успяхме да си намерим места чак във втората експедиция — в първата вече бяха свършили. И ето че посетихме бъдещето, Андрю. Ако щеш вярвай, отидох сто и пет години напред и се върнах оттам. Това палто още е изцапано с пепел и мирише на войната от бъдещето; дори взех незабелязано една отломка от земята, един камък, който поставихме във витрината на гостната до подносите за бира. В момента неговото копие трябва да се намира в някоя все още непокътната лондонска сграда.
Андрю се чувстваше като лодка, попаднала във водовъртеж. Струваше му се невероятно, че може да се пътува в бъдещето, че човекът не е обречен да види единствено епохата, в която се е родил, тази територия с граници, определени от живота на сърцето му и издръжливостта на тялото му, а може да посети и други периоди, други времена, които не му принадлежат, да прескочи собствената си смърт и неясната нишка на своите потомци, да оскверни светилището на бъдещето, стигайки там, където стигат само сънищата или въображението. И за пръв път от години усети, че в душата му трепна любопитство, че нещо от света отвъд оградата от безразличие, зад която се бе оттеглил, успя да събуди интереса му. Ала веднага се застави да угаси тази плаха искра, преди да е достигнала мащабите на пожар. Той бе човек в траур, човек с опустяло сърце и вцепенена душа, същество, освободено от емоции — очевиден пример за личност, изпитала вече всичко, което би могла да изпита. Никъде по широкия свят не съществуваше нещо, заради което да живее. Не можеше да живее — не и без нея.