Щом забеляза двамата посетители, които обикаляха безцелно залата, една госпожица напусна бюрото си в един от ъглите и отиде да ги посрещне. Вървеше с грацията на гризач, нагаждайки стъпчиците си към единогласното цъкане на часовниците. След възпитания поздрав им съобщи въодушевено, че все още имало свободни места за третата експедиция до 2000 година, тъй че, ако желаели, можели да си запазят. Пускайки в ход очарователната си усмивка, Чарлс отклони поканата и уведоми младата дама, че са дошли да се срещнат с Гилиъм Мъри. След кратко колебание госпожицата потвърди, че господин Мъри бил в сградата и въпреки голямата си заетост навярно би могъл да ги приеме — жест, за който Чарлс благодари с още по-ослепителна усмивка. Щом успя да откъсне поглед от двата реда безупречни зъби, младата жена се завъртя на пета и им даде знак да я последват. В дъното на залата ги очакваше мраморно стълбище, което водеше към горните помещения. Чарлс, Андрю и тяхната водачка изминаха дълъг коридор, украсен с гоблени, които изобразяваха различни сцени от войната на бъдещето. Както можеше да се очаква, и коридорът бе отрупан със задължителния реквизит от часовници; окачени по стените или разположени по разни скринове и витрини, те изпълваха въздуха с досадното си тиктакане. Щом стигнаха до разкошната врата на кабинета на Мъри, младата жена ги помоли да почакат отвън, но Чарлс си направи оглушки и се вмъкна след нея в стаята, дърпайки и братовчед си.
Андрю остана поразен от огромните размери на помещението, както и от хаотичното разпределение на мебелите и многобройните карти по стените. Това му напомни интериора на онези палатки, от които фелдмаршалите оркестрират войните. Наложи се да огледат цялата стая, докато забележат Гилиъм Мъри, който се бе проснал в цял ръст на един килим и си играеше с някакво куче.
— Добър ден, господин Мъри — поздрави Чарлс, изпреварвайки секретарката. — Казвам се Чарлс Уинслоу, а това е братовчед ми Андрю Харингтън. Бихме искали да разговаряме с вас, стига да не сте прекалено зает.
Гилиъм Мъри, снажен здравеняк в крещящо лилав костюм, понесе удара спортсменски, отвръщайки с усмивка на ироничната забележка на Чарлс; това обаче бе загадъчната усмивка на човек, който разполага със скрити козове и ще ги извади при първа възможност.
— Винаги мога да отделя малко от времето си, за да изслушам двама тъй знатни господа — отвърна той, надигайки се от килима.
Щом се изправи пред тях, Андрю и Чарлс видяха, че Гилиъм Мъри като че ли беше уголемен посредством някаква магия. Всичко у него изглеждаше двойно по-голямо от нормалното — от ръцете, които сякаш можеха да укротяват бикове, хващайки ги за рогата, до достойната за Минотавър глава. Ала въпреки исполинското си телосложение предприемачът не се движеше тромаво, а с учудваща и дори някак чувствена лекота. Косата му с цвят на пшеница бе грижливо сресана назад, а в огромните сини очи искреше силен огън, издаващ напорист и дързък характер; този огън той се бе научил да смекчава с богатата палитра от дружелюбни усмивки, които месестите му устни бяха способни да изобразят.
С един жест гигантът ги покани да го последват до писалището в дъното на стаята, водейки ги по пътеката, която бе успял да проправи, навярно след добросъвестно изследване, сред многобройните земни глобуси и разхвърляните навсякъде масички с книги и бележници. Андрю забеляза, че и тук не липсваха неизбежните часовници. Освен онези, които висяха по стените и запълваха полиците на библиотеката, в една огромна витрина бяха струпани преносими часовници-сянка, слънчеви часовници, сложни водни часовници и други устройства, които показваха еволюцията на времето. На Андрю обаче му се стори, че Гилиъм бе изложил въпросните предмети с лукавото намерение да изтъкне тяхната нелепост, напразното усилие на човека да улови неуловимото — онази абсолютна, загадъчна и неукротима сила, наречена време. С пъстрата си колекция предприемачът сякаш искаше да каже, че човекът е постигнал само едно: лишил е времето от метафизичната му природа и го е превърнал в пошъл инструмент, с чиято помощ да не закъснява за срещите си.