Чарлс и Андрю седнаха в двете удобни кресла в якобински стил, разположени пред писалището — величествена мебел с извити като луковици крачета, зад която се настани Мъри; огромният прозорец зад гърба му ограждаше силуета му като рамка. През оловните стъкла нахлуваше обилна светлина, внасяйки в кабинета жизнерадостна полска атмосфера, и това даже породи у Андрю усещането, че предприемачът разполага със собствено слънце, докато останалата част от света все още тъне в едно унило утро.
— Надявам се, че ще ни простите за неуместната смрад, която ви е посрещнала на входа — побърза да се извини Гилиъм с недоволна гримаса. — Вече за втори път мажат фасадата с изпражнения. Вероятно става дума за организирана група, която с този отблъскващ метод се опитва да спъне работата на нашата фирма — той печално сви рамене, сякаш искаше да подчертае колко е разстроен от проблема. — Както виждате, не всички са на мнение, че пътуванията във времето са полезни за нашето общество. Несъмнено самото общество ги изисква, откак бе публикувана чудесната книга на господин Уелс. Ала някои хора недоволстват — само това мога да заключа от тези неприятни вандалски действия, тъй като самите извършители не оставят съобщения. Просто оплескват фасадата и толкоз.
След тези думи Гилиъм Мъри зарея поглед в пространството. В продължение на няколко секунди изглеждаше погълнат от размишленията си; после сякаш си спомни къде се намира, поизправи се на стола си и погледна открито своите гости.
— Но кажете ми, господа, с какво мога да ви бъда полезен?
— Бих искал да ми организирате частно пътуване до есента на 1888 г., господин Мъри — отвърна Андрю, който нетърпеливо бе чакал гигантът да им даде думата.
— До Есента на Ужаса? — смаяно попита Мъри.
— Да, и по-точно до нощта на 7 ноември.
Гилиъм го гледа безмълвно няколко секунди. Сетне, без да се старае да скрие разочарованието си, отвори едно от чекмеджетата на писалището и извади вързоп книжа, вързани с шнур. Остави ги отгоре с досада, сякаш им показваше някакво мъчително бреме, което бе принуден да понася мълчаливо.
— Знаете ли какво е това, господин Харингтън? — въздъхна той. — Това са писмата и молбите от частни лица, които получаваме всеки ден. Един моли да го заведем да се поразходи из вавилонските Висящи градини, друг иска да се запознае с Клеопатра, Галилей или Платон, трети желае да види със собствените си очи битката при Ватерло, строежа на египетските пирамиди или разпъването на Христос. Всички искат да пътуват до любимия си исторически момент, сякаш е тъй просто, както да дадеш адрес на кочияш. Мислят си, че миналото е на наше разположение. Вие пък искате да пътувате до 1888 г. Не се съмнявам, че си имате причини, каквито явно имат и авторите на всички тези молби, но се боя, че не мога да удовлетворя желанието ви.
— Трябва да се върна само осем години назад, господин Мъри — отвърна Андрю. — И съм готов да ви платя колкото ми поискате.
Мъри се изсмя горчиво.
— Не става въпрос за отдалечеността във времето. Нито пък за парите. Ако беше така, господин Харингтън, напълно съм сигурен, че щяхме да постигнем някакво споразумение. Проблемът е, тъй да се каже, от техническо естество: не можем да пътуваме свободно до която си щем епоха, независимо дали в миналото, или в бъдещето.
— Значи можете да ни пренесете само до 2000 г.? — възкликна Чарлс, видимо разочарован.
— Така е, господин Уинслоу — скръбно рече Мъри, отправяйки печален взор към Чарлс. — Въпреки че се надяваме в бъдеще да разширим нашата оферта, за момента, както можете да видите от рекламата ни, единствената дестинация, която предлагаме, е 20 май 2000 г. — денят на окончателната битка между автоматите, оглавявани от злосторника Соломон, и човешката армия, предвождана от храбрия капитан Шакълтън. Нима пътуването не бе достатъчно вълнуващо за вас, господин Уинслоу? — попита той донякъде ехидно, показвайки, че не забравя лесно лицата на хората, участвали в експедициите му.