Без да дочака отговор, Гилиъм Мъри им даде знак да го придружат. Следван по петите от Вечния, той прекоси архипелага от масички и земни глобуси и ги заведе до една от страничните стени. За разлика от останалите стени, покрити с рафтове с атласи, географски трактати, астрономически изследвания и безброй трудове на незнайни теми, тази бе покрита с кора от географски карти, подредени според датата, на която са били изработени. Колекцията предлагаше едно пътешествие, което започваше с няколко репродукции на ренесансови карти, вдъхновени от съчиненията на Птолемей, където светът, досущ като насекомо с отрязани крачета, изглеждаше обезпокоително непълен, сведен най-вече до една аморфна Европа. Следваше картата на немския географ Мартин Валдземюлер, на която Америка се откъсваше от азиатския материк, а накрая се явяваха трудовете на Абрахам Ортелиус и Герхард Меркатор, показващи един вече пълен свят с размери, близки до действителните. Докато вървяха отляво надясно, както ги водеше Мъри, хронологичното разположение на картите създаваше такъв ефект, сякаш наблюдаваха как се разтваря цвете или се протяга котка, защото светът като че ли растеше буквално пред очите им, разгъваше се с интригуваща пестеливост, превръщаше се във все по-обширно място чрез усилията на мореплавателите и изследователите, които разширяваха границите му. За Андрю бе поразително, че допреди няколко века никой не е подозирал, че светът продължава и отвъд Атлантическия океан, а същинските му размери са зависели от упорството и късмета на изследователите, които с опасните си пътешествия са запълвали средновековната празнота, обиталището на чудовищата. От друга страна, той съжаляваше, че размерите на света вече не са загадка, че няма повече земи и океани освен тези, приютени на последните карти. Това бе един официален, познат, затворен в собствените си предели свят и единственото, което оставаше да се направи, бе да се очертаят добре бреговете му. Мъри ги накара да се спрат пред една огромна карта, с която завършваше колекцията.
— Господа, в този миг стоите пред навярно най-точната карта, която може да се намери в цяла Англия — уведоми ги Гилиъм с нескрита гордост, — тъй като постоянно я обновявам. Щом някое непознато късче от света бъде картографирано, поръчвам да ми начертаят картата наново и изгарям предишното копие. Смятам това за символичен жест, сякаш с него заличавам старата си и неточна представа за планетата. Много от експедициите, които виждате тук, бяха осъществени благодарение на нашите фондове.
Картата изглеждаше неясна, защото бе щедро изрисувана с разноцветни линии, които, както им обясни Гилиъм, представлявали всички експедиции, реализирани от хората до момента; превратностите им той самият бе означил, несъмнено с болезнена наслада, в лявото поле на картата. Ала само с един бегъл поглед човек се уверяваше, че точността, с която бе описан лъкатушният курс на всяко пътешествие, бе в крайна сметка безполезна. Почти невъзможно бе да се проследят различните траектории поради постоянното кръстосване на линиите, причинено от абсурдния стремеж на техния домакин да не пропусне нищо. Бе представил всички експедиции — от най-старите, като тази на Марко Поло, отразена със златиста линия, виеща се през Индия, Китай, Централна Азия и Малайския архипелаг, та до най-скорошните, като проведената от сър Франсис Янгхъсбънд11, който бе пътувал от Пекин до Кашмир, пресичайки планинската верига Каракорум със заострените й, украсени с глетчери върхове. Ала не само континентите бяха нашарени. Някои линии навлизаха от сушата в морето, имитирайки пенестите дири, оставени от прочути кораби като платноходите на адмирал Колумб във водите на Атлантика или „Еребус“ и „Терор“, търсили пряк път към Китай през Арктическия океан. Двете последни дири изчезваха внезапно, както всъщност бе станало и със самите кораби, подминавайки пролива Ланкастър, предполагаемата врата на Североизточния път. Неспособен да разгадае цялата плетеница от черти, Андрю предпочете да проследи синята линия, набраздила остров Борнео — този дъждовен рай в югоизточния край на Азия, гъмжащ от гибони и крокодили; тя очертаваше лъкатушния път на сър Джеймс Брук, наречен Леопарда от Саравак — име, което му се стори познато, защото изследователят се явяваше в романите за Сандокан като жесток изтребител на пирати. Ала само след миг Гилиъм ги помоли да съсредоточат вниманието си върху най-сложната част от картата — африканския материк, където се преплитаха маршрутите на всички експедиции, опитвали се да намерят митичните извори на Нил. Там пътешествията на холандката Александрина Тине12, на съпрузите Бейкър13, на Бъртън14 и Спик15, както и най-прочутите — на Ливингстън и Стенли, образуваха, наред с много други, объркано кълбо, което разкриваше само какво очарование бе упражнявал черният континент върху привържениците на тропическия шлем.
11
Франсис Едуард Янгхъсбънд (1863–1942) — офицер от британската армия, прочул се с изследването на Централна Азия и Тибет.
12
Александрина Петронела Франсина Тине (1835–1869) — нидерландска пътешественичка, изследовател на Африка; първата европейка, опитала се да прекоси Сахара.
13
Самюъл Уайт Бейкър (1821–1893) — британски изследовател, офицер, естественик, инженер и радетел за премахване на смъртното наказание, генерал-майор в Османската империя и Египет. Втората му съпруга Флорънс Бейкър го придружавала във всичките му експедиции.
14
Ричард Франсис Бъртън (1821–1890) — британски консул, пътешественик и изследовател, преводач и ориенталист.
15
Джон Хенинг Спик (1827–1864) — английски офицер от британската армия в Индия, изследовател на Африка.