Излязъл от колибата със залитане и се приближил до дупката, която песнопенията на неговите домакини били отворили в самата тъкан на реалността. Когато застанал срещу нея, видял, че отворът, чиито краища се полюшвали като завеса, бил по-голям, отколкото изглеждал. Започвал от земята, издигал се доста над главата му и бил толкова широк, че през него спокойно можел да премине файтон. Краищата му леко потрепвали и ту скривали, ту пак откривали околния пейзаж като вълни, разбиващи се в морски бряг. Запленен, Тръмейнкоу погледнал през отвърстието, сякаш било прозорец. От другата страна се виждал един различен свят — нещо като камениста розова равнина, брулена от суров вятър, който влачел пясък по повърхността й; в далечината, през гъстите облаци прах, които размътвали въздуха, изследователят съгледал злокобни планини. Объркани и заслепени, масаите се препъвали из този свят и се мушкали едни други с копията си, а броят на онези, които още се държали на крака, намалявал все повече. Тръмейнкоу наблюдавал поразен гротескния танц на смъртта — вятърът в косите на масаите, подобно на странния прах, изпълващ ноздрите им, явно не принадлежал на неговия свят.
Тръстиканците, все още струпани в центъра на заграждението, подели пак страховития си напев и дупката започнала да се затваря, свивайки се бавно пред запленения поглед на Тръмейнкоу, докато изчезнала напълно. Той глупаво прокарал ръка там, където въздухът бил разкъсан от отвора одеве, но този отвор сякаш никога не бил съществувал. Нищо не стояло между изследователя и хора на тръстиканците, които взели да се разпръсват в различни посоки, като че ли нямало особени произшествия. Ала за Тръмейнкоу светът — такъв, какъвто го познавал — вече не бил същият. Разбрал, че пред него се разкриват само две възможности. Едната била да гледа на своя свят, който дотогава смятал за единствен, като на един от многото съществуващи; те явно се наслагвали като страниците на книга — промушиш ли я с кама, лесно отваряш проход, който пронизва всичките. Другата възможност била по-простичка — да си изгуби ума.
Нея нощ изследователят не мигнал. Та кой ли би заспал при това положение? Лежал върху сламеника си с широко отворени очи и напрегнато тяло, наострил уши да долови всеки шум, долитащ от мрака. Мисълта, че се намирал в селище на чародеи, срещу които и пушката, и неговият бог били безсилни, го изпълвала с мъчителен страх. Щом се почувствал достатъчно силен, за да върви, без да залита, избягал от селището на тръстиканците. За няколко седмици успял да се добере до пристанището на Занзибар. Там живял криво-ляво, докато му се удал случай да се скрие на един кораб, който потеглял за Лондон. Десет месеца след заминаването си се завърнал отново, преобразен от преживяното — достатъчно било да го погледне човек. Естествено, Себастиан Мъри не повярвал в тази ужасна одисея. Не знаел какво се е случило с най-добрия му изследовател по времето, когато бил в неизвестност, но намирал за съвсем неправдоподобна историята за тръстиканците и техните абсурдни отвори във въздуха. Това били просто бълнувания на луд човек. Самият Тръмейнкоу затвърдил това мнение, когато показал, че не е способен да води нормален живот с бившата си „вдовица“ и двете им дъщери. Жена му вероятно би предпочела да продължи да носи цветя на гробището, вместо да съжителства с непознатия, непригоден за живота мъж, който Африка й върнала; при него състоянията на апатия се редували с непредсказуеми изблици на безумие, които обръщали с главата надолу дотогава спокойното домашно огнище. Вечните му пристъпи, които понякога го подтиквали да тича гол из улиците или да стреля от прозореца си по шапките на минувачите, постоянно застрашавали спокойствието на квартала и в крайна сметка станали причина да бъде затворен в една килия в санаториума за душевноболни към болницата „Гай“.
Все пак Тръмейнкоу не бил напълно изоставен. Гилиъм Мъри го посещавал при всяка възможност без знанието на баща си, защото му било жал, че един от най-способните им мъже е изпаднал в такова окаяно състояние, но също и заради вълнението, което будела у него фантастичната му история. По онова време Гилиъм бил двайсетгодишен младок и ходел при изследователя с трепета на дете, което отива на куклен театър, а Тръмейнкоу никога не излъгал очакванията му. Седнал на коравото легло, той охотно изпълнявал молбата да разкаже историята на тръстиканците, зареял поглед към големите петна от влага по стените. Всеки път добавял нови и необичайни подробности, доволен, че разполага с публика и с предостатъчно време, за да обогати причудливия си разказ. По едно време Гилиъм си мислел, че той ще възвърне разсъдъка си, но след четири години затворничество Тръмейнкоу решил да се обеси в килията си. Оставил една бележка на къс зацапана хартия. В нея с неясен почерк — може би обичаен за него, а може би разкривен поради душевните му терзания — той оповестявал иронично, че потегля за другия свят, който бил само един от многото съществуващи.