По това време Гилиъм вече работел в бащината си фирма. Въпреки посещенията си при Тръмейнкоу, младежът намирал историята му за налудничава, но тъкмо поради това, че най-добрият начин да му отдаде почит бил да се зарази от лудостта му, скришом от баща си изпратил двама техни изследователи в Африка, за да търсят несъществуващите тръстиканци. Самюъл Кауфман и Форест Остин били двама празноглавци, самохвалковци и гуляйджии, които проваляли всичките си експедиции. Те обаче били единствените, чието отсъствие баща му нямало да усети, както и единствените, които биха потеглили без протести към черния континент, за да издирват племе от чародеи певци, способни да отварят във въздуха проходи към други светове. Само на тях, поради отявлената им безполезност, можел да си позволи да възложи такава неплодотворна задача като търсенето на тръстиканците, която за него била просто скромен начин да почете паметта на злощастния Оливър Тръмейнкоу. И тъй, Кауфман и Остин заминали от Англия почти тайно. Както самият Гилиъм, така и те изобщо не подозирали, че щели да се превърнат в най-прочутите изследователи на своето време. Верни на установения ред, щом стъпили на африканска земя, започнали да известяват за хода на експедицията с телеграми, които Гилиъм след небрежен прочит трупал в едно чекмедже на писалището си със съжалителна усмивка.
Ала всичко се променило, когато след три месеца получил телеграма, в която му съобщавали, че най-сетне са открили тръстиканците. Не можел да повярва! Дали не го взимали на подбив, за да го накажат, че ги е пратил за зелен хайвер, питал се Гилиъм. Но подробностите от пристигащите телеграми премахнали опасението, че е измамен, защото съвпадали съвсем точно с онези, които, доколкото си спомнял, украсявали разказите на Оливър Тръмейнкоу. И тъй, въпреки изумлението си, Гилиъм бил принуден да заключи, че както Тръмейнкоу, така и другите двама са му казали истината: тръстиканците съществували. От този миг насетне за Гилиъм Мъри тези телеграми се превърнали в главната причина да става от леглото всеки ден. Очаквал пристигането им с искрено вълнение, четял ги и ги препрочитал в кабинета си, залоствайки вратата, тъй като за момента не искал да споделя удивителното откритие с никого, дори и с баща си.
Според телеграмите, щом установили местонахождението на селището, Кауфман и Остин били приети като гости без особени мъчнотии. Всъщност тръстиканците като че ли се примирявали с всичко, неспособни да окажат съпротива на каквото и да било. Същевременно не проявявали голям интерес към изследователите. Просто понасяли присъствието им. На Кауфман и Остин не им трябвало повече; вместо да се обезкуражат от трудността да изпълнят основната си задача — да проверят дали наистина тези диваци били способни да отварят проходи към други светове, — те се въоръжили с търпение и приели ситуацията като платен отпуск. Макар и да не го заявявали изрично, Гилиъм лесно можел да си представи как по цял ден се излежават на слънце, заети да ликвидират касите с уиски, които понесли на експедицията — нещо, за което той се видял принуден да си затвори очите. Колкото и да е невероятно, тази стратегия се оказала най-добрата — честата им алкохолна летаргия, както и навикът им да танцуват и да се боричкат голи в тревата, съдействали за сближаването им с тръстиканците, които се заинтригували от кехлибарената течност, предизвикваща такива пристъпи на веселие. Със споделянето на уискито се зародила една грубовата дружба между изследователите и племето, която Гилиъм тържествено отбелязал от своя кабинет, защото тя несъмнено била първата крачка към бъдещо съжителство. Не се излъгал в очакванията си, макар че прерастването на това първично общуване във връзка на взаимно доверие и обич му струвало няколко пратки от най-доброто шотландско уиски, тъй че и до ден-днешен се питал дали са били нужни толкова литри за такъв малък брой туземци.