Най-сетне една сутрин получил дългоочакваната телеграма, в която Кауфман и Остин разказвали как тръстиканците ги завели в центъра на селището и там — като красив жест на благодарност и приятелство, както двамата го изтълкували — отворили за тях прохода към другия свят. Изследователите описвали отвора и розовия пейзаж, който се виждал през него, с почти същите думи, използвани пет години по-рано от Тръмейнкоу, но младият Гилиъм вече не можел да ги приеме за фантастична измислица — вече знаел, че всичко това се случвало в действителност. Ненадейно го налегнало чувството, че е ограничен до задушаване, и то не защото се бил залостил в малкия си кабинет. Струвало му се, че е притиснат между стените на една вселена, която, както вече знаел, не била единствената. Ала този гнет скоро щял да приключи, казал си той. Посветил няколко минути на спомена за клетия Оливър Тръмейнкоу. Предположил, че силните му религиозни убеждения му попречили да приеме видяното и не му оставили друг избор, освен криволичещата пътека на лудостта. За щастие двамата некадърници Кауфман и Остин имали далеч по-просто устроени умове и това ги избавило от подобна участ. Гилиъм препрочел телеграмата стотици пъти. Тръстиканците не само съществували, но и упражнявали нещо, което той, за разлика от Тръмейнкоу, предпочел да определи като магия, а не като злотворно чародейство. Сега пред Кауфман и Остин се разкривал един непознат свят и те явно нямало да устоят на изкушението да го изследват.
Докато четял следващите им телеграми, Гилиъм съжалявал, че не ги е придружил. С одобрението на тръстиканците, които ги оставили на воля, Кауфман и Остин започнали да предприемат кратки набези в оттатъшния свят, за чиито особености неспирно го осведомявали. Той представлявал в общи линии обширна равнина от розови, слабо проблясващи камъни, над която тегнело едно небе, вечно забулено от гъста мъгла. Ако отвъд мъглата имало слънце, то неговите лъчи не успявали да я пробият. Поради това единствената светлина идвала от странния материал на почвата, тъй че пейзажът тънел в печална дрезгавина. Тя сливала деня и нощта във вечен здрач и затруднявала гледането на големи разстояния, въпреки че човек можел да види ботушите си с най-големи подробности. От време на време сърдит вятър брулел равнината, вдигайки пясъчна буря, която още повече замъглявала всичко. Изследователите веднага забелязали нещо любопитно: щом преминали през дупката, часовниците им спрели. Ала задрямалите им механизми загадъчно се пробудили отново при завръщането в отсамната действителност. Сякаш единодушно били решили да не отчитат времето, прекарано от собствениците им в другия свят. Кауфман и Остин се спогледали глуповато и, както лесно може да си представи човек, само свили рамене. След като прекарали — според собствените им изчисления — една нощ в лагера, който си устроили близо до дупката, за да държат под око тръстиканците, направили друго откритие. Докато се намирали там вътре, нямало да се наложи да се бръснат: брадите им спрели да растат. Забелязали също така, че ръката на Остин, която той порязал точно преди да мине през дупката, изведнъж престанала да кърви, тъй че дори забравил да я превърже. Сетил се за раната чак когато се върнали в селището, защото тогава от нея пак потекла кръв. Силно заинтригуван, Гилиъм отбелязал в тефтера си този необикновен факт, както и случилото се с брадите и часовниците. Всичко това сочело към едно невъзможно преустановяване на хода на времето. Докато се отдавал на догадки в кабинета си, Кауфман и Остин се запасили с оръжия и продоволствия и поели към единственото, което нарушавало еднообразието на равнината: унилите планини, очертани призрачно на хоризонта.
Тъй като часовниците все така отказвали да им служат, решили да измерват времетраенето на пътешествието чрез периодите на сън. Този метод обаче скоро се оказал безрезултатен, защото понякога сънят им бивал прекъснат от вятъра, който се извивал ненадейно и с такава сила, че ги принуждавал да будуват и да придържат палатката. Друг път натрупаната умора ги поваляла веднага, щом се случело да спрат, за да хапнат нещо или да съберат сили. И тъй, единственото, което можели да кажат по въпроса, било, че след едно прилично време — нито дълго, нито кратко — достигнали въжделените планини. И те били изградени от същия излъчващ сияние камък като равнината, но въпреки това изглеждали злокобно и напомняли гнили и изпочупени зъби. Заострените им върхове раздирали завесата на мъглата, покриваща небето, а тук-там се забелязвали дупки — навярно пещери. По липса на по-добър план, двамата решили да се изкатерят по планинския склон до най-близката пещера. Скоро се добрали до нея. Щом преодолели едно малко възвишение, пред тях се разкрил по-широк изглед към равнината. От разстоянието дупката, през която били влезли, изглеждала като блестяща точица на хоризонта. Това бил обратният път, който ги очаквал, а същевременно им служел като ориентир. Изследователите не се тревожели, че тръстиканците биха могли да затворят дупката, тъй като благоразумно били взели със себе си останалите запаси от уиски. Именно тогава забелязали други блестящи точици, потрепващи на хоризонта. Едва се виждали заради мъглата, която приглушавала светлината им, но явно били поне половин дузина. Дали това били нови дупки, водещи към други светове? Открили отговора в самата пещера, която се канели да изследват. Щом влезли в нея, веднага разбрали, че е обитаема. Навсякъде се виждали признаци на живот: следи от огнище, глинени съдове, сечива и други инструменти от първа необходимост, чиято липса в селището на тръстиканците направила такова впечатление на Тръмейнкоу. В дъното на пещерата намерили по-тесен и тъмен кът, чиито стени били покрити с рисунки. Повечето изобразявали сцени от всекидневния живот на тръстиканците. Съдейки по длъгнестите фигурки, несъмнено те били авторите на рисунките. Животът им явно протичал там, в този сумрачен свят. Селището било само място, в което се отбивали мимоходом, случайна колония, една от многото, които навярно имали из разни други светове. На Кауфман и Остин тези изображения на сцени от селския живот не им се сторили особено значими. Само две от тях грабнали вниманието им. Едното заемало цяла стена и, както заключили изследователите, очевидно било карта на въпросния свят или поне на онази част от него, която била проучена от племето и която се ограничавала до околностите на планините. Ала най-много ги поразило това, че примитивната карта указвала местонахождението на някои дупки, а също и — ако правилно тълкували рисунката — тяхното съдържание. Изображението било простичко: една жълта звезда символизирала съответната дупка, а фигурите, нарисувани до нея — съдържанието й. Поне този извод можел да се направи от точката, оградена с колибки — тя вероятно представлявала дупката, през която изследователите проникнали в отсамния свят, и селището, намиращо се в оттатъшния. Освен тази дупка, на картата били разположени още четири — по-малко от онези, които трептели на хоризонта. Накъде ли водели останалите проходи? Дали от мързел, или от отегчение, тръстиканците били нарисували само съдържанието на най-близките до пещерата проходи към други светове. Едно от тези изображения загатвало, че в съответната дупка се води някаква война между два типа фигури: едните изглеждали човешки, а другите били съставени от квадратчета и правоъгълници. Останалите рисунки били още по-загадъчни; Кауфман и Остин проумели само, че в този свят има десетки дупки като посетената от тях, но за да узнаят накъде водят, трябвало да ги прекосят лично, защото драсканиците на племето им се видели неразбираеми като съня на слепец. Второто изображение, което привлякло вниманието им, било точно от другата страна. То показвало група тръстиканци, които бягали от нещо, приличащо на огромен четириног звяр с опашка на дракон и шипове по гърба. Кауфман и Остин се спогледали, стреснати, че са попаднали в свят с такива зверове, чието изображение само по себе си вдъхвало ужас. А какво ли би било да ги срещнеш в действителност? Все пак това откритие не ги накарало да се върнат, откъдето били дошли. И двамата носели пушки и достатъчно боеприпаси, за да повалят цяло стадо такива чудовища, в случай че те наистина съществували, а не били някаква алегорична измислица на тръстиканците. Носели си и уиски; това вълшебно питие щяло да им вдъхне смелостта, която им липсвала, или поне щяло да превърне възможността да умрат, погълнати от звяр с размерите на слон, в лесно поносима неприятност. Какво повече им трябвало?