С готови за стрелба пушки двамата напредвали предпазливо по улиците, преградени с барикади от отломки; гледката на тази разруха ги изпълвала с боязън. Изведнъж нещо ги накарало да се спрат. Поразени, Кауфман и Остин се взрели в новото препятствие, което им препречвало пътя — оказало се не друго, а камбанарията Биг Бен! Полусъборена, тя лежала насред улицата като отрязана рибешка глава, а огромният циферблат на часовника напомнял око, което ги гледало с примирена печал. Това откритие ги накарало да обхванат всичко наоколо с покрусения си взор. Погледнали с внезапна обич всяка срутена сграда, с натежало сърце се взрели в неравния хоризонт от руини, над които тъмни струи дим шарели небето на този сринат със земята Лондон. И двамата не могли да сдържат сълзите си. Така и щели да си останат там до края на дните си, ридаейки над трупа на обичния си град, но изведнъж ги сепнал странен шум. Отнякъде долитало тракане, предизвикано от нещо металическо.
С отново вдигнати пушки Кауфман и Остин последвали звука, който ги отвел до огромна камара от отломки. Снишавайки се, те се изкатерили безшумно по нея. От тази импровизирана ложа можели незабелязани да наблюдават причинителите на металическия грохот. Това били странни същества от желязо, смътно наподобяващи хора. Движели се благодарение на малки парни двигатели, закрепени на гърбовете им, както можело да се заключи от дима, изпускан навремени от сглобките им. Звукът на обезумяла камбана, който привлякъл вниманието на изследователите, идвал от сблъсъка на тежките им железни нозе с многобройните метални останки, с които била осеяна земята. Отначало смаяните мъже недоумявали какви са тези неща, докато Остин не измъкнал от отломките нещо, приличащо на страница от вестник. Разгърнал го с треперещи пръсти. На страницата се виждала фотография на въпросните същества. Заглавната статия съобщавала за неудържимото настъпление на армията на автоматите и завършвала с молба към читателите да не губят вяра в човешката войска, предвождана от храбрия капитан Дерек Шакълтън. Ала най-смайваща била датата на вестника. Тази откъсната страница принадлежала към брой, отпечатан на 3 април 2000 г. Кауфман и Остин поклатили глави в унисон — много бавно и от ляво на дясно, но нямали време да изразят стъписването си по някакъв по-сложен начин, защото парче греда се отчупило от камарата и се сгромолясало на улицата с трясък, който привлякъл вниманието на автоматите. Кауфман и Остин разменили ужасени погледи и побягнали презглава. Търчали с всички сили, без да поглеждат назад, в посока към дупката, през която били влезли. Успели да минат през нея безпрепятствено, ала продължили да тичат. Спрели се едва когато усетили, че краката вече не ги държат. Разпънали палатката и се скрили в нея, като се мъчели да се успокоят и да смелят видяното — разбира се, с неоценимата помощ на уискито. Очевидно било, че е дошъл моментът да се върнат в селището и да известят за случилото се в Лондон. Надявали се, че Гилиъм Мъри ще успее да им обясни какво са видели.
Техните премеждия обаче не приключили дотам. На връщане към селището ги нападнал един от ония огромни зверове с настръхнал от шипове гръб, за чието възможно съществуване съвсем били забравили. Голям зор видели, докато се справили с него. Изхабили почти всичките си муниции, мъчейки се да го пропъдят, защото куршумите постоянно отскачали от бодливата му броня, без да му причинят ни най-малка вреда. Накрая решили да стрелят в очите на звяра — единственото слабо място, което намерили, и това най-сетне го прогонило. След като се отървали от него, Кауфман и Остин се добрали до търсената дупка без повече произшествия и веднага писали до Лондон, съобщавайки за всичките си открития.
Щом получил известието, Гилиъм Мъри незабавно отплавал за Африка. Присъединил се към двамата изследователи в селището на тръстиканците и със същото изумление, с което Тома Неверни пъхнал пръстите си в раната на възкръсналия Христос, преминал през опустошения Лондон от 2000 година. Останал няколко месеца при тръстиканците — не можел да каже колко с абсолютна точност, защото прекарал дълги периоди в проучване на розовата равнина, за да провери достоверността на разказаното от изследователите. Точно както пишело в телеграмите, в онзи сумрачен свят часовниците спирали, бръсначите били излишни и като цяло нищо не издавало хода на времето. От това той заключил, че — колкото и да изглеждало невероятно — миговете, прекарани там, били нещо като паузи в неговото съществуване, почивки, които можели да забавят неумолимото му приближаване към смъртта. Уверил се, че това не е нелепа фантазия, родена от неговия ум, когато на връщане в селото кученцето, което бил взел със себе си, изтичало при братята си от същото кучило и се озовало сред група от вече възрастни кучета. На Гилиъм не му се наложило да се обръсне дори един-единствен път, докато изучавал равнината, но паленцето, което нарекъл Вечния, по много по-впечатляващ начин доказало, че в онзи свят времето не течало. Достигнал до още един извод: че отделните дупки не водели към други вселени, както си мислел отначало, а към различни епохи на един и същ свят — собственият му свят. Розовата равнина се намирала извън времевия поток, извън времето, извън сцената, на която протичал животът на хората, растенията и останалите живи твари. А обитателите на равнината, онези създания, наречени от Тръмейнкоу тръстиканци, владеели способ да проникват във времевия поток, отваряйки дупки в него — отвори, които човек можел да използва, за да пътува във времето, да се прехвърля от една епоха в друга. Когато осъзнал това, Гилиъм бил обзет от вълнение и страх. Бил направил най-важното откритие на човечеството: открил какво имало под булото на света, какво имало отвъд реалността. Бил открил четвъртото измерение.