Бих могъл съвсем откровено да споделя с вас впечатленията си от Уилям Харингтън, но моите мнения не са особено важни. По-добре да се придържаме към представата, която самият Андрю имаше за своя създател — тя бе доста близка до реалността. За него баща му бе един предприемач-воин, способен, както скоро ще видим, на необикновени подвизи на бойното поле на търговията. Ала в ръкопашния бой на всекидневието, където се случват битките, които всъщност ни очовечават, позволявайки ни да проявим доброта или великодушие — там го биваше само за забележителни низости, както вече стана ясно. Уилям Харингтън бе от хората, въоръжени с онази самонадеяност, която е едновременно дар и наказание — една увереност дотолкова непоклатима, че при най-малкото невнимание се превръща в крайна, заслепяваща арогантност. Накъсо, той бе от хората, които вярват, че светът се е обърнал наопаки, ако те висят с главата надолу от някой клон, или пък, ако предпочитате — от онези, според които Бог е създал слънцето само за да могат да зреят техните мушмули. Излишно е, струва ми се, да добавям нещо повече по темата.
Уилям Харингтън се завърна от Крим в един свят, където на власт бяха машините. Ала веднага прозря, че това няма да премахне стария начин на производство, защото дори стъклата на Кристалния дворец — този прозрачен кит, заседнал в Хайд Парк, който съхраняваше в утробата си планктон от механични зародиши — бяха ръчно изработени. Разбира се, не този път трябваше да следва, ако искаше да забогатее — цел, която си бе поставил с типичната за своите двайсет и кусур години безотговорност в една нощ, докато лежеше до младата си съпруга, малко срамежливата дъщеря на един производител на кибрит, за когото бе започнал да работи. Мисълта, че го чака съществуване, чийто банален ход не бе трудно да се предскаже, го караше да се върти в леглото, чудейки се дали не трябва да се разбунтува срещу тази тъй обикновена съдба. Защо майка му си бе направила труда да го роди, щом най-вълнуващото нещо в живота му бе, че окуця от раняване с щик? Каква бе неговата участ — просто да увеличава безименната тълпа или да премине в Историята? Окаяното му участие в Кримската война явно сочеше към първото, но Уилям Харингтън носеше в гърдите си твърде неутолим дух, за да се задоволи с това. „Доколкото знаем, веднъж се живее — рече си той — и в друг живот не ще постигна онова, което не съм постигнал в този“.
На следващата сутрин повика своя шурей Сидни — буден и способен младеж, който очевидно пропиляваше живота си като счетоводител на малкото фамилно предприятие — и го увери, че неговата съдба е да блесне редом със зет си. Ала за да осъществят обществения възход, предричан от Уилям, трябваше да забравят за кибрита и да започнат собствена търговска дейност; това нямаше да е трудно, ако използваха спестяванията, с които Сидни случайно разполагаше. По време на един продължителен запой Уилям убеди шурея си да му позволи да направи някои опити с парите му; малка доза предприемачески риск, увери го той, щяла да се отрази добре на скучния му живот. Имали малко за губене, а можели да спечелят много. Главното било да потърсят дейност, носеща бързи и тлъсти печалби, рече Уилям в заключение. За негова изненада Сидни се съгласи и впрегна в работа находчивия си ум. При следващата им среща се появи с чертежите на нещо, което според него щяло да се окаже революционно изобретение; беше го кръстил „Помощника на ергена“. То представляваше кресло, предназначено за любителите на еротичната литература и бе снабдено с удобен механизиран пюпитър, който можеше сам да отгръща страниците, оставяйки свободни и двете ръце на седящия. Съоръжението, както видя Уилям от подробните рисунки на Сидни, разполагаше и с други принадлежности, като например малко ведро и сюнгер, тъй че да не се налага клиентът да си прекъсва четенето, за да става от креслото. Сидни беше убеден, че ще забогатеят от това изделие, но Уилям не бе толкова сигурен: очевидно шуреят му бе объркал собствените си потребности с потребностите на останалите. Ала щом успя да се справи с трудната задача да му втълпи, че ексцентричното кресло не е такава насъщна необходимост за Империята, каквато Сидни си мислеше, че е, двамата се озоваха пак в начална позиция — без една-едничка свястна идея.