Отчаяни, обърнаха поглед към търговията със стоки от колониите. Кое изделие още не беше внесено, коя потребност на англичаните още не бе задоволена? Оглеждаха се внимателно, но като че ли нищо не липсваше. С безбройните си пипала Нейно Величество прибираше от света всичко, което страната изискваше. Естествено, липсваше едно нещо, но това бе необходимост, която никой не би дръзнал да изрази гласно. Откриха го, докато се разхождаха из търговските улици на Ню Йорк, където бяха отишли в търсене на вдъхновение. Тъкмо се канеха да се върнат в хотела, за да накиснат изнурените си нозе в леген вода със соли, когато забелязаха продукта, изложен на една витрина. Зад стъклото бяха струпани странни пакети от по петстотин листа кафява хартия, обработена с овлажнител. „Лечебна хартия Гайети“, пишеше на гърба на пакетите. За какво ли служеше това, дявол да го вземе? Разбраха предназначението му, когато забелязаха залепените на витрината инструкции, на които без капка свян бе показана рисунка на ръка, ловко полагаща изделието върху най-скришното местенце от един задник. Явно въпросният Гайети бе решил, че е настъпил моментът да прати в миналото царевичните листа и енорийските вестници. След първоначалната си изненада Уилям и Сидни се спогледаха съучастнически. Вече имаха своята стока! Не беше нужно да си особено прозорлив, за да предвидиш колко радушно щяха да посрещнат тази манна небесна хилядите английски задници, изтерзани от грубата хартия на вестниците. С цена от петдесет цента на пакет скоро щяха да се замогнат. Закупиха необходимото количество, за да снабдят малкия магазин, който взеха на една от главните лондонски улици, заринаха витрината с планина от пакети, залепиха на стъклото плакат, подробно разясняващ правилния начин на употреба, и зачакаха зад тезгяха купувачите да разграбят като топъл хляб това тъй чудесно и удобно изобретение. Ала никой не прекрачи прага на магазина в деня на откриването му, нито пък в следващите дни, които скоро преминаха в цели седмици.
На Уилям и Сидни им бяха нужни три месеца, за да признаят поражението си. Едва родени, мечтите им за благополучие бяха жестоко разбити на пух и прах, като поне им оставиха достатъчно количество лечебна хартия, тъй че да не се налага да се снабдяват с каталозите на магазините „Сиърс“ до края на дните си. Ала обществото понякога си има своя собствена, непонятна логика; тъкмо бяха затворили злополучното търговско предприятие, когато то най-неочаквано заработи. В най-тъмните кътчета на кръчмите, в тесните улички, в собствените си домове призори Уилям и Сидни бяха обсаждани от всевъзможни индивиди, които шепнешком, озъртайки се подозрително, им поръчваха пакети от чудната хартия, преди да се оттеглят забързано в мрака. Отначало изненадани от атмосферата на потайност, която дейността им трябваше да придобие, младите предприемачи свикнаха да обикалят града по тъмна доба — единият накуцвайки, а другият сумтейки, — за да изпълняват скришните си доставки далече от недискретни погледи. Бързо се приучиха да оставят срамната си стока пред вратите на домовете, да потропват с бастун по прозорците по предварително договорен начин, да хвърлят пакети от мостовете в тайно преминаващи гемии, да влизат в усамотени паркове, за да вземат пачка лири, оставени под някоя пейка, да подсвиркват като кадънки или овесарки край оградите на именията. Всички лондончани искаха да употребяват чудната хартия „Гайети“, без съседите им да разберат — нещо, от което Уилям умело се възползва, повишавайки цената на изделието дотам, че с времето достигна една действително неприлична цифра, но въпреки това повечето му клиенти бяха съгласни да я заплатят.
За две години успяха да си купят две разкошни къщи в района на Бромптън Роуд, но не след дълго го напуснаха заради Кенсингтън, защото за Уилям успехът в живота намираше израз — освен в колекцията му от луксозни бастуни — в придобиването на все по-внушителни имоти. Смаян, че дръзката постъпка да повери спестяванията си на зет си му бе донесла кокетно имение на Куинс Гейт, от чийто балкон се виждаше най-доброто лице на Лондон, Сидни реши да се наслаждава на това, което има, отдавайки се на семейните радости, толкова възхвалявани от духовенството. Напълни дома си с деца, книги и платна на обещаващи художници, взе си неколцина прислужници и тъй като вече се чувстваше извън простолюдието, усъвършенства до степен на презрение неприязънта, която винаги бе изпитвал към него. В крайна сметка той благоразумно се приспособи към новия си живот на току-що излюпен богаташ, без да го е грижа, че всичко това се крепеше върху неблагородната търговия с тоалетната хартия; Уилям обаче бе устроен по друг начин. Неговата ненаситна и суетна природа не му позволяваше да се примири с това. Той се нуждаеше от публично признание, от уважението на обществото. С други думи, искаше му се видните лондончани да го канят на лов за лисици, сякаш бе един от тяхната среда — нещо, което не се случваше, колкото и да важничеше из пушалните салони и да раздаваше визитки. При тази ситуация, която не можеше да промени, в душата му неизбежно се загнезди люта ненавист към заможната клика, чиито представители единодушно го подлагаха на най-жалък остракизъм, като същевременно бършеха знатните си задници с меката хартия, доставена от него. Враждебността му избликна на едно от малкото празненства, на които двамата със Сидни бяха поканени, когато един от гостите, одързостен от алкохола, реши да прояви остроумие, като им приписа длъжността Официални бърсачи на кралството. Недочакал да отекне първият смях, Уилям Харингтън връхлетя като ураган наглото конте и успя да му счупи носа с дръжката на бастуна си, преди Сидни да го измъкне навън.