Тъкмо в този миг авторът седеше със списание в ръце на кухненската маса, на която обикновено пишеше. Тялото му, напрегнато и твърде сковано на стола, издаваше вътрешна борба. Макар и на пръв поглед да бездействаше, оставяйки се бавно да го покрие красивата дантела от назъбени сенки, които следобедното слънце изтръгваше от дървото в градината, Уелс бе зает с опити да обуздае обзелия го гняв. Пое си дълбоко дъх — веднъж, дваж, трети път, — като отчаяно се мъчеше да се успокои. Не успя. Доказателство за това бе, че запрати изданието, което четеше, по кухненската врата. Списанието полетя тромаво като ранен гълъб и се приземи на около два метра от нозете му. Уелс го изгледа от стола си с известно съжаление, изсумтя, поклати глава и накрая стана, за да го вдигне от пода, като се укоряваше за този гневен изблик, неподобаващ на цивилизовано същество. Сложи го пак на масата и седна пред него с примиреното изражение на човек, който знае, че да приемаш несполуките с добра воля е признак на мъжество и бистър ум.
Във въпросния брой от списание „Спийкър“ бе отпечатана унищожителна критика на последната му книга, „Островът на доктор Моро“ — друг популярен научнофантастичен роман, под чиято повърхност се криеше една от любимите му теми: тази за мечтателя, погубен от собствените си мечти. Главният герой в романа — корабокрушенец на име Прендик — за свое нещастие бива изхвърлен от морето на един остров, който не е отбелязан на никоя карта и, както се оказва, е владение на побъркан учен, прогонен от Англия заради жестоките си експерименти с животни. На това забравено островче докторът, споменат в заглавието, се е превърнал в нещо като примитивно божество за едно племе, съставено от изкривените творения на неговата лудост, чудовищните резултати от опитите му да превърне диви зверове в хора. В творбата си Уелс се бе опитал да отиде по-далеч от Дарвин, карайки откачения доктор да изменя живота, като прескача бавния и естествен ход на еволюцията. Същевременно това бе и личен реверанс към Джонатан Суифт, настолния му автор, защото сцената, в която Прендик се завръща в Англия и уведомява всички за фантасмагоричния рай и за бягството си от него, бе почти отражение на епизода, в който Гъливър разказва за страната на хоинъмите. И въпреки че самият Уелс не бе напълно удовлетворен от творбата си, излязла изпод ръцете му по един почти спазматичен начин — чрез донякъде необмисленото нанизване на повече или по-малко впечатляващи образи, — и бе подготвен за евентуален разгром от страна на критиката, това с положителност не намали болката от ударите. Първият удар го бе заварил съвсем неподготвен, защото дойде от собствената му съпруга. Според нея фактът, че ученият умира в ръцете на обезобразената пума, която се е опитал да превърне в жена, бе нападка срещу феминисткото движение. Как бе могла Джейн да си помисли такова нещо? Предната седмица бе получил втория удар, този път от „Сатърдей Ривю“ — един вестник, който винаги му бе изглеждал умерен в преценките си. Още по-неприятно бе, че острата критика бе подписана от Питър Чалмърс Мичъл — млад и обещаващ зоолог, бивш негов съученик, който, изменяйки на предишното им любезно приятелство, твърдеше без капка деликатност, че книгата на Уелс цели просто да шокира. Критиката на „Спийкър“ отиваше по-далеч — тя осъждаше автора като извратен, загатвайки, че следващата крачка на онзи, който успее да придаде на едно животно човешка външност, би била да поддържа плътски отношения с въпросния урод. „Господин Уелс има дарба, но я поставя в служба на позорни намерения“ — твърдеше критикът. Уелс се запита кой всъщност страдаше от извратено съзнание — дали той, или авторът на въпросната критика.