Уелс отлично знаеше, че неблагоприятните отзиви нанасят само морални щети, защото са досадни, но слаби ветрове, почти неспособни да променят курса, по който е поела книгата. Настоящият отзив, който с лека ръка заклеймяваше романа му като перверзна фантазия, дори щеше да насърчи продажбите, подготвяйки пътя за следващото издание. Все пак раните, нанесени на самоуважението на един автор, с времето могат да предизвикат фатални последици, защото най-мощното оръжие на писателя, онова, което му дава сили, е интуицията му. Ако критиката със задружни усилия обезцени неговия нюх, въпросният писател, бил той талантлив или не, би се превърнал в боязливо създание, пристъпващо към белия лист с безсмислена предпазливост, която в крайна сметка ще задуши евентуалното му дарование. Вестникарите и писачите на литературни притурки трябваше да вземат под внимание, че всяка творба обикновено е сплав от усилие и блян, въплъщение на самотен труд, на понякога дълго лелеяна мечта, ако не и отчаян залог, целящ да осмисли нечий живот, преди да я оплюят безжалостно от висотата на удобните си наблюдателници. Ала с Уелс не можеха да се справят. Не, разбира се, че не! Нямаше да успеят да го смутят, защото той имаше кошницата.
Погледна ракитовата кошница, която почиваше върху една от полиците на кухнята, и веднага почувства как потиснатият му дух се надигна отново — предизвикателен и дързък. Въздействието, което тази вещ упражняваше върху него, беше мигновено. Затова никога не се отделяше от нея и вечно я мъкнеше насам-натам въпреки подозренията, които това будеше у околните. Уелс никога не бе вярвал в муски или магически предмети, но странният начин, по който бе нахлула в живота му, както и благоприятните събития, които самото й присъствие бе започнало да поражда, го накараха да направи изключение за кошницата. Забеляза, че Джейн я е напълнила със зеленчуци и това, вместо да го подразни, го развесели — намирайки такова нелепо битово приложение на талисмана, съпругата му бе замаскирала вълшебното му естество и по забавен начин бе удвоила неговата полезност. Освен че носеше късмет и му вдъхваше самоувереност, освен че се превръщаше в символ на личното усъвършенстване при всеки спомен за необикновената личност, която я бе изплела от ракитови пръчки, кошницата можеше да се използва и като кошница.
Вече много по-спокоен, Уелс затвори списанието. Нямаше да допусне някой да помрачи успехите му, от които трябваше да се чувства удовлетворен. Беше на трийсет години и животът му — след период на мъчителна и сякаш безкрайна борба със стихиите — най-сетне се бе подредил добре. Стоманата бе закалена и от всички възможни форми мечът му бе придобил онази, която щеше да има цял живот. Сега оставаше само да го наточи, да се научи да борави с него и дори, в случай на нужда, понякога да го пои с кръв. Очевидно бе, че от него ще излезе не друго, а писател, че даже вече е станал такъв. Доказваха го трите романа, които бе издал до момента. Писател. Звучеше добре. Това поприще не му бе неприятно, защото още от малък го бе поставил на второ място след професията на преподавателя. Винаги бе желал да разтърсва заспалите умове от трибуната, но това бе нещо, което можеше да стори и от витрината на някоя книжарница, може би дори по-удобно и обхващайки далеч по-голяма аудитория.
Писател. Да, звучеше добре. Звучеше даже много добре.
Щом се успокои, Уелс обхвана с доволен поглед владението, с което се бе сдобил благодарение на литературата. Домът му, макар и скромен, изглеждаше непостижим само допреди няколко години, когато едва свързваше двата края със статиите, които успяваше да публикува в местните вестници, и с изтощителните уроци; тогава го крепеше само вярата, която му вдъхваше кошницата. Не можеше да не го сравни с къщата в Бромли, Кент, където бе израснал — жалка бърлога, вечно воняща на парафиновото олио, с което баща му мажеше дъските на пода, за да разгроми армиите от хлебарки, с които бяха принудени да съжителстват. Припомни си с досада ужасната кухня в приземието с тъй зле разположената печка с въглища и градината отзад, където се намираше смрадливият навес на нужника — обикновена дупка в земята, до която се стигаше по пътечка от отъпкана пръст. Майка му се смущаваше да я изминава при всеки позив на мехура си, защото подозираше, че посещенията й в тази постройка се следят от служителите на господин Купър, съседа шивач. Припомни си и обраслата с пълзящи растения ограда в дъното — често се катереше по нея, за да наблюдава господин Ковъл, месаря, който имаше навика да ходи из градината си, оплескан с кръв до лактите, държейки небрежно като апатичен убиец все още димящия от клането нож. В далечината се виждаше енорийската църква, стърчаща сред покривите, и гробището, пълно с напукани и покрити с мъх надгробни плочи — под една от тях почиваше крехкото телце на сестричката му Франсис, която, според твърденията на майка му, била отровена от подлия съсед господин Мъндей по време на една зловеща следобедна гощавка с чай.