Никой, та дори и самият Уелс, не би могъл да подозира, че в такова грозно скривалище биха възникнали необходимите условия за раждането на един писател, но именно така стана, макар че родилният процес бе бавен и труден. Бяха му нужни точно двайсет и една години и три месеца, за да осъществи мечтите си. Според неговите сметки, естествено, защото Уелс бе свикнал да посочва — сякаш разговаряше с бъдещите си биографи — датата 5 юни 1874 г. като деня, в който по един може би ненужно жесток начин му бе разкрито неговото призвание. През този ден претърпя зрелищно произшествие и тази случка, чието огромно значение се бе изяснило с годините, го бе убедила, че нашата воля не е от голямо значение за извайването на бъдещето ни, което се оформя по-скоро от капризното длето на случайността. Като човек, който разгъва хартиена птичка, за да разкрие отделните етапи на нейната направа, Уелс можеше да разглоби настоящото си съществуване и да открие частите, от които бе изградено. Обичаше да проследява произхода на всяка ситуация — това упражнение по метафизична дисекция му носеше същата утеха, която изпитваше, когато рецитираше таблицата за умножение, за да закрепи света с подпорите на математиката, колчем той му се стореше променлив като магма. По този начин бе установил, че началната точка, случайната искра, предизвикала веригата от събития, които щяха да го превърнат в писател, бе нещо на пръв поглед озадачаващо: опасните, бавни фалцови удари на баща му на игрището за крикет. Ала дръпнеше ли тази нишка, бързо се разплиташе целият килим: ако баща му не умееше да изпълнява тези убийствени хвърляния, нямаше да го поканят в официалния отбор на графството; ако не бе влязъл в отбора, нямаше да пие вечер със съотборниците си в „Камбаната“, близката до дома му кръчма; ако не бе пропилявал вечерите си там, занемарявайки малкия магазин за порцелан на първия етаж на къщата, който управляваше заедно с жена си, нямаше да завърже приятелство със сина на собственика; ако не бе се сприятелил с младежа, последният, срещайки синовете му при една игра на крикет, нямаше да си позволи волността да вдигне малкия Бърти и да го подхвърля във въздуха; ако не бе подхвърлял детето, то нямаше да се изплъзне от ръцете му; ако не беше се изплъзнал, осемгодишният Уелс нямаше да си счупи пищяла, удряйки се в един от клиновете, които държаха въжетата на бирената шатра; и ако не си беше счупил крака, което го принуди да остане цяло лято на легло, нямаше да разполага с идеалното оправдание, за да се отдаде на единственото развлечение, достъпно при тези обстоятелства — четенето. Това нездравословно забавление при други условия би събудило подозренията на родителите му и те биха му попречили да открие Дикенс, Суифт или Уошингтън Ървинг — писатели, посели в душата му семенце, което след време, въпреки оскъдните грижи, които успяваше да му осигури, щеше да покълне.
Понякога — от желание да оцени подобаващо онова, което притежаваше, тъй че блясъкът му да не намалее ни на йота, — Уелс се питаше какво ли щеше да излезе от него, ако не бе онази чудна верига от събития, която го хвърли в обятията на литературата. И отговорът винаги бе един и същ. Ако не бе онова необикновено стечение на обстоятелствата, понастоящем Уелс несъмнено щеше да работи в някоя аптека или нещо подобно, да тъне в недоволство и да не може да повярва, че тази безсмислена работа е неговият принос към живота. Какво ли би било да живееш без намерение, без ясна цел, без нещо, което да ти носи душевна пълнота? Не си представяше по-голяма беда от това, да минеш през света безцелно, сляп и неудовлетворен, изграждайки чрез случайни шансове и неясни решения едно незначително, безцветно съществуване, заменяемо с това на ближния, стремейки се единствено към плоското, крехко и несигурно щастие на обикновените хорица. Но за негов късмет убийствените хвърляния на баща му на игрищата за крикет го избавиха от посредствеността, предпазиха го от много превратности, превърнаха го в човек с цел, превърнаха го в писател.