Главният герой на разказа, озаглавен „Аргонавтите във времето“, бе един луд учен, доктор Небогипфел, който изобретява машина на времето, за да пътува в миналото и да извърши убийство. Идеята за пътуване във времето не беше нова, Дикенс вече я бе използвал в новелата си „Коледна песен“, а също и американецът Едгар Алън По в „Разказ за Нащърбените планини“. И в двете повествования обаче ставаше дума за пътуване насън или халюцинация. Затова пък ученият на Уелс пътуваше по своя воля, използвайки за пръв път механично устройство. Това, в крайна сметка, беше твърде оригинално. Ала този пръв и предпазлив опит да се докаже като писател не промени обичайния ход на живота, който, за разочарование на Уелс, продължи да си тече постарому. И все пак с тези първи стъпки той се сдоби с най-необикновения читател, който някога бе имал и щеше да има занапред. Няколко дена след публикуването получи визитна картичка на почитател, който бе прочел разказа му и го молеше да приеме покана за чай. Името на визитката го накара да се сепне: Джоузеф Мерик, по-известен като Човекът-слон18.
XII
Уелс чу да споменават за Мерик още щом прекрачи прага на стаите по биология в Южен Кенсингтън. За онези, които изучаваха човешкото тяло и неговите механизми, Мерик бе нещо като шедьовър на природата, най-добре шлифованият й диамант, живото доказателство за това, докъде може да достигне нейната изобретателност. Тъй нареченият Човек-слон страдаше от болест, която жестоко бе обезобразила тялото му, превръщайки го в безформено, почти чудовищно създание. Загадъчната болест, която не даваше мира на медицинската общност, бе причинила неконтролируем растеж на крайниците, костите и органите на дясната половина на тялото му, оставяйки лявата фактически непроменена. Дясната страна на черепа му например се отличаваше с огромна издаденост, която разваляше линията на главата и сплескваше половината му лице, свеждайки го до море от гънки и костни удебеления, като дори бе изместила ухото му. Поради това Мерик не можеше да има друго изражение освен безжизнената свирепост на тотем. По вина на тази асиметрия гръбнакът му се бе огънал на дясната страна, където тежестта на органите бе значително по-голяма, което придаваше гротескен вид на всяко от движенията му. И сякаш всичко това не бе достатъчно, болестта бе превърнала и кожата му в дебела и грапава обвивка, напомняща изсушен на слънце картон, покрита с кратери, издатини и брадавичести израстъци. Въпреки че отначало му бе трудно да повярва в съществуването на такова създание, Уелс бе установил достоверността на слуховете, виждайки фотографиите, които се разнасяха тайно из училището, откраднати или купени от персонала на Лондонската болница; понастоящем Мерик бе настанен там, след като през половината си живот бил излаган в жалки циркове и пътуващи панаири. Тези мъгляви и изпъстрени със сенки фотографии, на които образът на Мерик не се виждаше добре, а по-скоро смътно се долавяше, минаваха от ръка на ръка наред с върволица от снимки на жени с оскъдно облекло и пораждаха същия потрес, макар и по различни причини.
Фактът, че това същество го бе поканило на чай, извика у Уелс странно усещане, в което се преплитаха удивление и безпокойство. Въпреки това пристигна съвсем навреме в Лондонската болница — внушителна и строга сграда, която се издигаше в Уайтчапъл. Преддверието гъмжеше от медицински сестри и доктори, които сновяха насам-натам, заети незнайно с какво. Уелс си потърси едно ъгълче, в което да не им се пречка, зашеметен от тази съгласувана дейност, на чийто ритъм явно се подчиняваха всички, досущ като членове на балетна трупа. Може би някоя от сестрите, които минаваха пред погледа му, носейки превръзки, се връщаше в операционната зала, където някой бе увиснал между живота и смъртта. Ала вместо да бърза суетливо, тя крачеше енергично с онази несмутима устременост, която постоянният досег с извънредни ситуации я бе накарал да развие. Известно време Уелс смаяно наблюдаваше от благоприятната си позиция този ритмично работещ мравуняк, докато най-сетне се появи доктор Тривз, хирургът, под чиито грижи се намираше Мерик. Фредерик Тривз бе около трийсет и петгодишен, нисичък мъж с жив темперамент, който криеше детинското си лице зад гъста брада, подстригана грижливо като градински плет.
18
Джоузеф Мерик (на английски: Joseph Carey Merrick) е англичанин, станал популярен по света като „Човекът-слон“ заради вродени физически дефекти. Умира на 27 години при нещастен случай.