— Господин Уелс? — попита той, опитвайки се да прикрие очевидното безпокойство, което предизвикваше у него обидната младост на писателя.
Уелс кимна и неволно сви рамене, сякаш се извиняваше, че не е на достопочтената възраст, която Тривз явно изискваше от гостите на своя пациент. Веднага се разкая за този нелеп жест, тъй като не той бе поискал аудиенция при прочутия обитател на болницата, а точно обратното.
— Благодаря ви, че приехте поканата на господин Мерик — каза Тривз, като му подаде ръка.
Преодолял първоначалното си стъписване, хирургът бързо влезе отново в ролята си на посредник. Уелс стисна с огромно страхопочитание тази ловка и енергична десница, свикнала да прониква в места, които за повечето смъртни люде бяха забранени.
— Нима бих могъл да откажа да се запозная с единствения човек, който е чел моя разказ? — пошегува се той.
Тривз кимна разсеяно, сякаш писателската суета и шегите, свързани с нея, никак не го интересуваха. Имаше си по-важни грижи. Всеки ден изникваха нови и хитроумни болести, които изискваха неговото внимание, свръхестествената сръчност на ръцете му, енергичната му решителност в операционната зала. С един почти военен жест с глава той подкани Уелс да го последва по стълбището, което водеше към горния етаж на болницата. Поради пороя от забързани болногледачки, който течеше в обратната посока, изкачването беше мъчително и Уелс неведнъж се уплаши, че ще бъде пометен.
— По очевидни причини не всички хора се съгласяват да посетят Джоузеф — почти извика Тривз. — Но това, колкото и да е странно, не го натъжава. Понякога си мисля, че на него му е предостатъчно и малкото, което може да получи от живота. Всъщност той си дава сметка, че именно изключителното му уродство му позволява да се среща с всяка важна птица от града, нещо немислимо за простичък човек от Лестър.
Уелс донякъде се стресна от забележката на Тривз, но се въздържа от отговор, защото веднага осъзна, че той имаше право. Външността на Мерик го бе обрекла на живот в изолация и нищета, но същевременно тъкмо тя му позволяваше да се среща с каймака на лондонското общество, макар че не беше сигурно дали за него този сбор от дефекти не бе прекалено висока цена за възможността да се подвизава сред аристокрацията.
На горния етаж цареше същата суетня, но само с една-две отбивки в тъмни коридори Тривз измъкна спътника си от това ритмично оживление. С решителна крачка той поведе Уелс по върволица от безкрайни, все по-пусти коридори. Очевидно постепенното обезлюдяване се дължеше на факта, че докато навлизаха навътре, залите и кабинетите ставаха все по-специализирани, което забележимо ограничаваше броя на сновящите пациенти и болногледачи. Уелс обаче неволно сравни тези намаляващи признаци на живот с тревожната пустота, която цари около бърлогата на чудовището в детските приказки. Тук липсваше само диря от мъртви птички и оглозгани кости.
Тривз се възползва от обиколката, за да го осведоми как се е запознал с необикновения си пациент; говореше монотонно, с безизразен тон, който издаваше колко му е досадно да повтаря тези обяснения отново и отново. Срещнал Мерик преди четири години, точно по времето, когато го назначили за главен хирург на болницата. В една открита местност наблизо издигнал шатрата си цирк, за чиято главна атракция — Човека-слон — говорел цял Лондон. Ако слуховете били верни, това бил най-уродливият човек на света. Тривз знаел, че собствениците на циркове често имат слабост към домашно фабрикуване на чудовища посредством перуки и грим, трудно различими на оскъдна светлина. Същевременно съзнавал с горчивина, че панаирджийските павилиони са последното убежище на хората, имали нещастието да се родят с някакво уродство, което да им навлече презрението на обществото. Хирургът отишъл да види зрелището без особени очаквания, тласкан единствено от професионално любопитство, на което не могъл да устои. Ала Човекът-слон не се оказал циркаджийска измама. След доста слабото изпълнение на двойка въздушни акробати осветлението станало по-приглушено и тимпаните засвирили имитация на племенна музика — встъпление, което въпреки цялата си помпозност накарало публиката да настръхне. Тогава Тривз видял поразен как на арената се появила сензацията на цирка и установил, че слуховете бледнеели пред реалността. Ужасните деформации на съществото, което се клатушкало на сцената, били преобразили цялото му тяло, превръщайки го в странен, асиметричен обект, наподобяващ водоливник. След края на представлението Тривз убедил собственика на цирка да го остави да се срещне насаме със създанието. Когато влязъл в скромния му фургон, хирургът отначало мислел, че се намира пред умствено изостанал човек, защото бил убеден, че издатините по черепа му неизбежно са повредили мозъка му. Бързо разбрал, че греши. Достатъчно било да размени няколко думи с Мерик, за да осъзнае, че под страховитата външност се крие образована, възпитана и чувствителна личност. Мерик му обяснил, че са го нарекли Човека-слон заради един месест израстък, който по-рано стърчал от носа и горната му устна — нещо като двайсетсантиметров хобот. Тъй като му пречел да се храни, преди няколко години му го изрязали грубо. Тривз се трогнал дълбоко от благия нрав на това същество, което въпреки преживените мъки и страдания явно не хранело никаква ненавист към човечеството — към същото това безлико човечество, което самият доктор намразвал тъй лесно, неминуемо, почти машинално всеки път, когато не намирал файтон или оставал без ложа в театъра.