Хладнокръвието, с което Тривз предугаждаше смъртта на Мерик, добавено към мрачната запуснатост, в която тънеше това крило на болницата, дълбоко разстроиха Уелс.
— Бих искал последните му дни да бъдат възможно най-спокойни — продължи хирургът, без да обръща внимание, че придружителят му все повече пребледнява. — Но явно искам твърде много. През някои нощи местните хора се събират под прозореца му, за да го обиждат или да се глумят с него. Сега дори смятат, че той е отговорен за убийството на всички онези проститутки, които бяха изкормени в квартала. Светът, види се, е полудял! Мерик не може и муха да убие. Вече ви казах, че е невероятно чувствителен. Знаете ли, че жадно чете романите на Джейн Остин? А понякога съм го сварвал да пише стихотворения. Също като вас, господин Уелс.
— Аз не пиша стихотворения, а разкази — измънка Уелс не особено убедено, сякаш нарастващото му безпокойство го караше да се съмнява във всичко.
Тривз го изгледа враждебно, раздразнен, че придружителят му държи да уточнява тънкости в литературата — материя, която никак не засягаше хирурга.
— Именно затова допускам тези посещения — рече, клатейки състрадателно глава, като продължи словото си оттам, където го бе прекъснал, — защото зная, че му се отразяват много добре. Предполагам, че хората идват да го видят, понеже пред неговата външност и най-нещастните разбират, че трябва да са благодарни на Бога. Джоузеф обаче разглежда това от друг ъгъл. Понякога имам чувството, че за него тези визити са нещо като зловещо забавление. Всяка събота преглежда седмичните вестници и ми връчва списък на гражданите, които желае да покани на чай, а аз послушно им изпращам визитната му картичка. Това обикновено са аристократи, заможни предприемачи, обществени фигури, художници, актьори и други, повече или по-малко известни творци… Личности, постигнали известен успех в обществото, на които, според Джоузеф, им остава да преодолеят едно последно изпитание: да се изправят пред неговата външност. Както вече ви обясних, той е тъй ужасно уродлив, че обикновено буди у хората, които го виждат, съжаление или отвращение. Предполагам, че по реакцията на гостите си Джоузеф преценява що за хора са — дали имат добро сърце или са обременени от страхове и комплекси.
Най-накрая спряха пред една врата в края на коридора.
— Тук е — обяви Тривз и за няколко мига потъна в почтително мълчание. Сетне потърси погледа на Уелс и добави с тържествен и донякъде заплашителен тон: — Зад тази врата ви очаква най-страшното същество, което навярно някога сте виждали или ще видите през живота си. Но от вас зависи дали ще се срещнете с чудовище, или с един нещастен човек.
Уелс усети, че леко му призлява.
— Все още имате възможност да си отидете, откъдето сте дошли. Може да не ви се понрави онова, което ще узнаете за самия себе си.
— Не се безпокойте за мен — измънка Уелс.
— Както искате — рече Тривз с равнодушието на човек, който си измива ръцете.
После извади един ключ от джоба си, отвори вратата и с леко, но властно побутване го накара да влезе вътре.
Уелс пристъпи в стаята със затаен дъх. Едва бе направил няколко колебливи крачки, когато чу как хирургът затвори вратата зад гърба му. Преглътна с мъка и огледа мястото, в което Тривз практически го бе зарязал, щом приключи с второстепенната си роля в тази смущаваща церемония. Стаята бе обширна и се състоеше от няколко съседни помещения, претъпкани с най-обикновени мебели. В съчетание с меката следобедна светлина, проникваща през прозорците, баналната мебелировка създаваше прозаична, неочаквано уютна атмосфера, която не пасваше особено на представата за бърлога на чудовище. Уелс постоя неподвижно няколко мига, мислейки, че домакинът му ще се появи всеки момент, но тъй като това не се случи, а той не знаеше какво се очаква от него, предприе плахо изследване на помещенията. Веднага го обзе неловкото усещане, че Мерик следи движенията му, скрит зад някой параван, но все пак продължи да пристъпва между мебелите, долавяйки, че това е поредният етап от ритуала. Проверката обаче не издаваше нищо за необикновеното естество на създанието, което живееше в тези стаи. Никъде не се виждаха одрани плъхове или останки от бронята на някой смел рицар. Ала в едно от помещенията Уелс се натъкна на масичка, нагласена за следобеден чай, и два стола. Тази безобидна картина го смути още повече, защото неволно я сравни с издигнат на площада ешафод, който очаква пристигането на осъдения, а подпорите му зловещо се поклащат под пролетния бриз. Тогава зърна един любопитен предмет, оставен върху масичка до стената, съвсем близо до един от прозорците. Това бе картонен макет на църква. Уелс се приближи до него, за да се полюбува на изящната му изработка. Запленен от изкусно направените детайли на макета, не забеляза веднага, че на стената се е очертала чепатата сянка на едно разкривено, сведено надясно тяло, увенчано от чудовищен череп.