— Това е църквата отсреща. Трябваше да си измисля частите, които не мога да видя от прозореца.
Гласът звучеше провлечено и някак лепкаво.
— Красива е — успя да измънка Уелс, говорейки на кривия силует, който светлината очертаваше върху стената.
Сянката поклати с усилие тежката си глава, като неволно разкри колко трудно бе за Мерик да направи дори този простичък жест на скромност, с който човек омаловажава труда си. След това изтощително движение той замълча, превит над бастуна си, и Уелс разбра, че повече не може да стои с гръб към него. Дошъл бе моментът да се обърне и да застане лице в лице със своя домакин. Тривз го бе предупредил, че Мерик обръщал особено внимание на първата реакция на своите гости — онази почти машинална, неволна реакция, смятана от него за по-искрена и достоверна от изражението, което бързали да надянат, щом успеели да преодолеят изненадата си. През тези няколко секунди Мерик имал рядката привилегия да надникне в душите на посетителите си и било все едно как щели да се държат по време на срещата, защото вече били осъдени или оправдани от първата си реакция. Уелс не можеше да предвиди как ще му подейства външността на Мерик, дали ще го изпълни с жал, или с погнуса. Понеже се опасяваше, че ще е второто, стисна челюсти с всички сили и изопна лицето си така, че да не допусне никакво изражение. Не искаше да покаже и изненада, искаше само да спечели достатъчно време, за да успее съзнанието му да смели гледката и да открие по логичен път чувството, което е събудило у човек като него едно тъй обезобразено същество, каквото явно бе Мерик. Ако в крайна сметка усетеше отвращение, щеше да го приеме охотно и да разсъждава над него по-късно, щом излезеше от това място. И тъй, Уелс пое дълбоко дъх, вкопа нозе в меката и неустойчива повърхност, в която се бе превърнал подът, и бавно се обърна, за да погледне право в лицето своя домакин.
От гледката дъхът му секна. Точно както го бе предупредил Тривз, деформациите придаваха на Мерик ужасяващ вид. Мъглявите фотографии, които Уелс бе виждал в университета, не го бяха подготвили за това, тъй като милостиво тушираха гротескната външност. Мерик се подпираше на бастун и бе облечен в тъмносив костюм; колкото и да бе парадоксално, тези дрехи, които трябваше да му придадат човешки вид, го правеха да изглежда още по-чудовищен. Стиснал здраво зъби, Уелс стоеше като парализиран пред него, борейки се да потисне естествения си импулс да се разтрепери. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите, а по гърба му започна да се стича струйка ледена пот, но не можа да прецени дали тези признаци бяха предизвикани от ужас, или от жал. Въпреки че се стараеше да запази каменно изражение, усети, че устните му треперят, опитвайки се може би да изобразят гримаса на уплаха, а същевременно осъзна, че очите му се навлажняват, поради което не знаеше какво да мисли. По време на този взаимен оглед, продължил цяла вечност, на Уелс му се прииска да пророни поне една сълза, побрала цялата му мъка, за да се покаже пред Мерик и пред самия себе си като чувствителна и състрадателна душа, ала влагата, насъбрала се в очите му, не преля навън.
— Предпочитате ли да си сложа качулката, господин Уелс? — меко попита Мерик.
Особеният му глас, който придаваше на думите едно някак течно свойство, сякаш се носеха в кален поток, отново сепна Уелс. Дали вече бе изтекло времето, което Мерик обикновено отпускаше за реакцията на своите гости?
— Не… няма да е нужно — промълви.
Домакинът му пак поклати с мъка чудовищната си глава — жест, изразяващ одобрение, както се надяваше Уелс.
— Хайде да пием чай тогава, че ще вземе да изстине — и с тези думи се отправи към масата, сложена в центъра на помещението.
Уелс не реагира веднага, смаян от начина, по който бе принуден да върви Мерик. За това същество всичко бе усилие, установи той, докато наблюдаваше сложните маневри, които трябваше да извърши, за да седне. Наложи се да потисне порива си да се втурне да му помогне, понеже се боеше, че Мерик може да се подразни от този жест, обикновено предназначен за възрастните и сакатите. С надеждата, че се държи правилно, Уелс се задоволи да седне срещу него колкото се може по-естествено. Трябваше също така да се застави да кротува, докато го наблюдаваше как поднася чая. Изпълнявайки ролята си на домакин, Мерик се опитваше да извърши повечето движения с лявата си ръка, която не бе поразена от болестта, но не изключваше и дясната, която използваше за второстепенни действия в хода на церемонията. Тази ръка, по размери и грубост наподобяваща недялан камък, бе способна да отхлупи захарницата и да му поднесе чинията със сладкиши, тъй че Уелс не можа да не се възхити вътрешно от необикновената сръчност, която Мерик бе успял да постигне.