— Радвам се, че дойдохте, господин Уелс — рече неговият домакин, когато се справи с изтощителната задача да сервира чая, без да разлее една-едничка капка, — защото така ми давате възможност лично да ви кажа каква наслада ми достави вашият разказ.
— Много сте любезен, господин Мерик — отвърна Уелс.
След публикуването на разказа, озадачен от слабия му отзвук, Уелс го бе чел и препрочитал поне десет пъти, опитвайки се да открие причините за единодушното пренебрежение на читателите. Воден от неподкупна критичност, бе претеглил солидността на сюжета, бе преценил драматичното му развитие, бе анализирал подредбата, уместността, даже броя на използваните думи (да не би да се окаже кабалистична или свързана със суеверие цифра), и накрая награди този свой пръв и може би последен художествен текст с несмутимия и дори презрителен поглед, който Вседържителят би отправил към досадните зевзеклъци на някоя маймуна капуцин. Разказът бе — сега го виждаше ясно — пълен боклук: стилът безочливо имитираше псевдогерманския стил на Натаниъл Хоторн19, а главният герой, доктор Небогипфел, бе евтино и преувеличено копие на бездруго пресилените образи на луди учени, с които изобилстваха готическите романи. Въпреки това Уелс, усмихвайки се с фалшива скромност, благодари на Мерик за ласкателството му, като се опасяваше, че ще е единственото, което неговите писания някога ще породят.
— Машина на времето… — рече Мерик, наслаждавайки се на това словосъчетание, което намираше за толкова интересно. — Имате изключително въображение, господин Уелс.
Донякъде смутен, Уелс прие с благодарност и новия комплимент. Колко още хвалебствия можеше да понесе, преди да помоли домакина си да смени темата?
— Ако аз разполагах с машина като тази на доктор Небогипфел — продължи Мерик замечтано, — щях да отпътувам за Древния Египет.
На Уелс тази забележка му се стори умилителна. Като всеки човек и това същество си имаше своята любима историческа епоха, както със сигурност имаше любим плод, сезон или песен.
— Защо? — попита с любезна усмивка, за да даде възможност на Мерик да поговори по-нашироко за вкусовете си.
— Защото египтяните са почитали богове с глави на животни — отвърна той не без известна свенливост.
Уелс глупаво се опули в него. Не знаеше кое го бе изненадало повече — дали искреният копнеж в отговора на Мерик, или съпътстващото го смущение, сякаш той сам се упрекваше, че има такова желание, че предпочита да е божество и обект на преклонение вместо презряното чудовище, което всъщност бе. Ако някой имаше право да изпитва омраза и озлобление към света, помисли си Уелс, това бе тъкмо този човек. Мерик обаче се укоряваше за недоволството си, сякаш в слънчевия лъч, който влизаше през прозореца и топлеше гърба му, или във флотилията от облаци, носещи се по небето, трябваше да открива достатъчно причини, за да бъде щастлив. Не знаейки какво да каже, Уелс взе една курабийка от чинията и я сдъвка извънредно съсредоточено, като че ли проверяваше дали зъбите му работят добре.
— Защо, според вас, доктор Небогипфел не използва машината си, за да пътува и в бъдещето? — попита тогава Мерик с онзи свой хлъзгав глас, който сякаш бе намазан с извара. — Не му ли е било любопитно? Аз понякога се питам какъв ли ще бъде светът след сто години.
— Да… — промълви Уелс, който не се сещаше какво да отговори и на това.
Мерик спадаше към онези читатели, които с удивителна лекота забравят за ръката, дърпаща конците на персонажите, които танцуват в мъничките театри, наречени романи. В детството си самият Уелс бе точно такъв читател. Ала един ден реши да стане писател и от този миг нататък му бе невъзможно да се потапя в повествованията със същата невинна забрава: бе проумял, че действията и мислите на героите не им принадлежат. В действителност те бяха продиктувани от едно висше същество, от онзи, който в усамотението на стаята си местеше фигурите, поставени от самия него на шахматната дъска — обикновено с ужасно безразличие, съвсем несъответно на чувствата, които се опитваше да породи у читателите си. Романите не бяха късчета от живота, а повече или по-малко контролирани произведения, възпроизвеждащи късчета от живота — ала това бе живот недействителен, усъвършенстван, в който мъртвите периоди и безплодните, празни действия, които изграждат всяко съществуване, бяха заменени с вълнуващи и значими епизоди. Понякога Уелс тъгуваше за онзи безгрижен начин на четене от детските години, но след като вече бе надникнал зад кулисите, можеше да чете така единствено ако се заставеше с огромно самовнушение. Напишеш ли първото си повествование, няма връщане назад. Вече си се превърнал в лъжец и неминуемо показваш подозрителност към останалите лъжци. За миг на Уелс му мина през ум да отвърне на Мерик, че трябва да зададе въпроса си на самия Небогипфел, но в крайна сметка отхвърли това хрумване: искаше този отговор да прозвучи като безобидна шега, но не беше сигурен, че домакинът му ще го приеме така. Дали наистина простодушието бе онова, което пречеше на Мерик да отличи реалността от художествената измислица? Дали се вживяваше тъй силно в историите, които четеше, поради тази печална неспособност, или поради емпатия? Във втория случай отговорът би бил просто жестока подигравка, целяща да нарани неговата невинност. За щастие Мерик веднага му отправи друг въпрос, на който бе по-лесно да се отговори:
19
Натаниъл Хоторн (1804–1864) — един от първите майстори на американската литература, обогатил литературата на романтизма с елементи на алегория и символизъм.