— Мислите ли, че някой някога ще изобрети машина за пътуване във времето?
— Съмнявам се, че подобно нещо би било възможно — категорично отсече Уелс.
— Но вие сте писали за това, господин Уелс! — шокира се домакинът му.
— Именно по тази причина, господин Мерик — рече, търсейки най-простия начин да обобщи многобройните идеи, на които почиваше схващането му за литературата. — Уверявам ви, че ако една машина на времето беше нещо възможно, никога не бих писал за нея. Интересно ми е да пиша само за невъзможни неща.
След тези думи си спомни какво бе казал Лукиан от Самосата в своята „Истинска история“: „Пиша за онова, което ни съм видял, ни съм проверил, ни съм чул от други — нещо повече, за онова, което изобщо не съществува, нито има основа за съществуване“. Тази фраза неизбежно се бе врязала в паметта на Уелс, защото безупречно обобщаваше представата му за литература. Да, както бе заявил на домакина си, като писател той се интересуваше само от невъзможни теми. Мислеше да добави — за останалото Дикенс има грижата, — но се въздържа. Тривз му бе казал, че Мерик е страстен читател. Не искаше да го засегне, в случай че Дикенс бе сред любимите му автори.
— В такъв случай съжалявам, че по моя вина не ще можете да пишете за някого, който е наполовина човек и наполовина слон — промълви Мерик.
Уелс отново се почувства обезоръжен от забележката на своя домакин. След тези думи последният обърна поглед към прозореца. Уелс не бе сигурен дали с този жест искаше да изрази тъга, или го подканваше да разгледа външността му без никакви притеснения. Тъй или иначе, той несъзнателно се вторачи в него съвсем нескромно, почти хипнотизиран, за да установи онова, което вече прекрасно знаеше: Мерик имаше право, ако не го виждаше пред себе си, никога не би помислил, че такова създание би могло да съществува. Освен, може би, в лъжливата действителност на романите.
— Вие ще станете голям писател, господин Уелс — предрече неговият домакин, все така загледан през прозореца.
— Много бих искал, но не ми се вярва — отвърна гостът, който след първия си плачевен опит бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.
Мерик се обърна да го погледне.
— Вижте ръцете ми, господин Уелс — рече, като ги протегна пред него. — Бихте ли помислили, че тези ръце могат да построят църква от картон?
Уелс благосклонно разгледа нееднаквите му ръце. Дясната бе огромна и гротескна, а лявата сякаш принадлежеше на десетгодишно момиченце.
— Навярно не — призна накрая.
Мерик бавно кимна в знак на съгласие.
— Всичко зависи от волята, господин Уелс — каза той, опитвайки се да придаде на немощния си глас решителен тон. — Само волята има значение.
От нечия друга уста това би прозвучало като шаблонна фраза, но изречено от човека, който стоеше пред Уелс, изглеждаше безспорна истина. Това същество бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може да премести планини и да раздели морето на две. В това болнично крило, в това убежище от външния свят разстоянието между възможното и невъзможното се определяше най-вече от волята. Щом Мерик бе успял да изгради картонена църква с деформираните си ръце, какво ли не би могъл да постигне Уелс, който нямаше друга пречка пред желанията си освен неверие в собствените сили?