Не му оставаше друго, освен да се съгласи и Мерик явно остана доволен, съдейки по това, че се размърда развълнувано на стола си. Сетне му призна със свенливост, която още повече отслабваше гласа му на умиращо дете, че църквата от картон е подарък за една актриса, с която от няколко месеца си пишели писма. Нарече я госпожа Кендал и от думите му Уелс заключи, че тя е една от главните му благодетелки. Лесно можеше да си я представи като жена с добро положение, отзивчива към бедите на света, стига да се случват далече от дома й, която бе открила в злощастието на тъй наречения Човек-слон един по-оригинален начин да употреби парите, заделяни от нея за благотворителни каузи. Когато Мерик сподели желанието си тя да се върне от Съединените щати, където била на турне, за да може лично да се запознае с нея, Уелс неволно се усмихна, трогнат от любовното чувство, което, съзнателно или не, се прокрадна в думите му. Почувства обаче и огромна жал и му се прииска работата да задържи госпожа Кендал в Америка още известно време, за да продължи Мерик да се подхранва с илюзията на нейните писма, за да не му се наложи тъй скоро да открие, че невъзможните любови са възможни само в романите.
Когато приключиха с чая, Мерик предложи пура на госта си, който охотно я прие. После станаха и отидоха до прозореца, за да погледат как се спуска вечерта. В продължение на няколко мига двамата само съзерцаваха улицата и издигащата се отсреща църква, чиято фасада Мерик навярно знаеше наизуст. Хора сновяха насам-натам, един продавач гръмко хвалеше стоката в количката си, а файтоните подскачаха по неравния уличен паваж, осеян със смрадливото наследство от стотиците коне, които всекидневно преминаваха оттам. Уелс забеляза, че Мерик наблюдава този кипящ живот с нещо като почтителна боязън. Изглеждаше замислен.
— Знаете ли, господин Уелс — рече накрая, — понякога не мога да не гледам на живота като на представление, в което не ми е отредена никаква роля. Ако знаехте колко завиждам на всички тези хора…
— Уверявам ви, че те не заслужават завистта ви, господин Мерик — побърза да заяви Уелс. — Тези хора, които виждате, са просто прашинки. Щом умрат, никой няма да си спомня за тях или за делата им, докато вие ще влезете в Историята.
Мерик като че ли се замисли за миг над думите му, взирайки се в уродливото отражение, което му връщаше стъклото на прозореца като горчиво напомняне за състоянието му.
— Мислите ли, че това ме утешава? — попита той с дълбока тъга.
— Би трябвало — отвърна Уелс, — защото времето на египтяните вече е отминало, господин Мерик.
Домакинът му не каза нищо. Продължи да гледа през прозореца, ала за Уелс бе невъзможно да прецени по лицето му, върху което болестта бе запечатала завинаги едно свирепо изражение, какъв ефект предизвикаха у него тези думи — може би донякъде сурови, но необходими. Докато домакинът му се отдаваше на самосъжаление, той не можеше да посрещне това с овации. Беше убеден, че едничката утеха, която Мерик би могъл да получи, идваше от собствената му уродливост — обричайки го на изолация, тя същевременно го превръщаше в уникално същество и по този начин му отреждаше място в Историята.
— Навярно имате право, господин Уелс — рече накрая Мерик, без да откъсва очи от безобразното си отражение. — Навярно ще е по-добре да се примиря и да не очаквам много от един свят като нашия, в който хората се боят от различното. Понякога си мисля, че ако един ангел се яви на някой енорийски свещеник, той не би се поколебал да го застреля.
— Вероятно е така — каза Уелс, развълнуван като писател от образа, описан от неговия домакин. И тъй като последният бе все така погълнат от отражението си, реши да се сбогува: — Много ви благодаря за чая, господин Мерик.
— Почакайте — оживи се Мерик. — Искам да ви подаря нещо.
Отиде до един малък шкаф и порови в него няколко минути, докато намери каквото търсеше. Уелс с недоумение видя, че това бе ракитова кошница.
— Когато признах на госпожа Кендал, че мечтата на живота ми е да бъда плетач на кошници, тя ми изпрати един занаятчия, за да ме научи — обясни Мерик, държейки кошницата тъй нежно, сякаш беше новородено или гнездо с птички. — Беше приятен и скромен човек, който имаше работилница на Пенингтън Стрийт, близо до Лондонските докове. Още от първия миг се отнасяше с мен така, сякаш видът ми не се различаваше от неговия. Ала когато видя ръцете ми, веднага ми каза, че ще е невъзможно да върша с тях такава фина работа като кошничарството. Много съжалявал, рече, но било очевидно, че и двамата само ще си изгубим времето. Но да се опитваш да осъществиш една мечта никога не е загуба на време, не мислите ли, господин Уелс? „Покажете ми как се прави — казах му, — едва тогава ще разберем дали сте прав, или не“.