Уелс гледаше съвършено изплетената кошница, която деформираните ръце на Мерик държаха с такава почит.
— Оттогава направих много кошници, които подарих на някои от гостите си. Но тази е специална, защото е първата, която изплетох. Искам да я вземете вие, господин Уелс — каза той, като му я подаде, — за да не забравяте никога, че всичко зависи от волята.
— Благодаря… — измънка Уелс трогнат. — За мен е чест, господин Мерик, истинска чест.
Сетне се сбогува със сърдечна усмивка и се отправи към вратата.
— Един последен въпрос, господин Уелс — обади се Мерик зад гърба му.
Уелс се обърна да го погледне, надявайки се, че не ще поиска да узнае адреса на проклетия Небогипфел, за да му изпрати друга кошница.
— Мислите ли, че вие и аз сме създадени от един и същ бог? — попита Мерик по-скоро с разочарование, отколкото със скръб.
Уелс потисна една унила въздишка. Какво можеше да отвърне на това? Докато прехвърляше наум няколко възможни отговора, Мерик изведнъж издаде някакъв странен звук, подобен на кашлица или грухтене, който го разтърси от глава до пети, заплашвайки да го разглоби на части. Разтревожен, Уелс се заслуша в тази шумна кашлица, която бликаше неконтролируемо от гърлото му, докато най-сетне разбра какво става. С Мерик не се случваше някаква беда — той просто се смееше.
— Това бе шега, господин Уелс, това бе само шега — обясни той, като прекъсна граченето си, виждайки уплахата на своя гост. — Какво щеше да стане с мен, ако не можех да се посмея над външността си?
Без да дочака отговор, отиде до работната си маса и седна пред недовършения макет на църквата.
— Какво щеше да стане с мен? — чу го Уелс да си мърмори сам с горчива печал. — Какво щеше да стане с мен?
Гледайки как борави с картона, съсредоточен в тромавите движения на ръцете си, Уелс изведнъж почувства как го залива огромно състрадание. И му се стори трудно да повярва, че това толкова искрено и мило същество канеше обществени фигури на чай с намерението да ги подложи на зловещото изпитание, за което бе загатнал Тривз. Сигурен бе, че от този контролиран досег със света Мерик искаше да получи само трошици нежност и разбиране. Най-вероятно самият Тривз му бе приписал тези тъмни намерения — може би за да сплашва посетителите, които не му се нравеха, или за да избави Мерик от изключителната му невинност, придавайки му едно дяволито лукавство, каквото той всъщност не притежаваше. Или пък, помисли си Уелс, който прекрасно знаеше, че хората се ръководят в действията си главно от лъжливи импулси, може би хирургът имаше една по-себична и амбициозна цел: да се покаже пред света като единственият човек, прозрял душата на съществото, в което отчаяно се бе вкопчил, съзнавайки, че така ще си обезпечи място редом с него на пиедестала на Историята. Тривз, мислеше с раздразнение Уелс, се възползваше от това, че лицето на Мерик бе ужасяваща маска, която не можеше да се свали и не отразяваше истинските му чувства, за да му приписва каквито си искаше намерения, знаейки, че никой — освен самият Мерик — не би могъл да го опровергае. А след като го бе чул да се смее, Уелс се запита дали тъй нареченият Човек-слон не му бе показвал една широка усмивка още от мига, когато влезе в стаята, усмивка, предназначена да успокоява смутените от вида му гости, мила и нежна усмивка, за която светът никога нямаше да узнае.
Когато напусна стаята, забеляза, че по бузата му се стича сълза.
XIII
Ето как ракитовата кошница нахлу в живота му и веднага започна да разтърсва слисания Уелс с неочаквани сполуки, които отупаха праха на миналите огорчения, полепнал по костюма му. Малко след нейната поява той се дипломира с отличие като зоолог, започна да води курсове по биология в института за задочно обучение, зае длъжността главен редактор на „Юнивърсити Кореспондънт“, взе да пише кратки статийки за „Едюкейшънъл Таймс“ и за кратко време натрупа учудващо количество пари. Това му помогна да се съвземе от разочарованието, предизвикано от слабия отзвук за разказа му, и му върна самочувствието. Тогава доби навика да отдава почит на кошницата всяка нощ, като й отправяше продължителен и обичлив поглед и милваше с пръсти здраво сплетените й ракитови пръчки. Този простичък ритуал, който все още извършваше, тайно от Джейн, бе достатъчен, за да разпали духа му дотам, че да се почувства могъщ, непобедим, способен да преплува Атлантика или да надвие тигър с голи ръце.