Ала не му бе писано на Уелс да се радва дълго на успехите си, понеже щом обеднелите му роднини забелязаха, че малкият Бърти се замогва, му възложиха да запази крехката и застрашена спойка на фамилията. Уелс безропотно се примири с ролята на пазител на клана, знаейки, че тя вече не е по силите на никого от членовете му: баща му най-сетне се бе отървал от бремето, което бе за него търговията с порцелан, и бе отишъл да живее в една селска къща в Найууд, малко селце на юг от Рогейт, откъдето можеше да види склона на Хартинг Даун и тополите на Ъппарк. С течение на времето в тази къщурка се бяха събрали и останалите от семейството — като отломки, влачени от морето на живота. Пръв бе заседнал там брат му Франк, който няколко години преди това бе оставил магазина за платове, за да стане амбулантен продавач на часовници — занятие, в което не му бе провървяло особено. За неуспеха му свидетелстваха двата огромни сандъка, които донесе със себе си, за да отнемат от бездруго тясното пространство в малката къщурка в Найууд; от вътрешността им се носеше неспирното и досадно цъкане на непродадените часовници, които жужаха вътре като колония от шумни механични паяци. Не мина много време и се появи и другият му брат, уволнен най-безцеремонно от предприятието, в което работеше, когато синът на собственика навърши необходимата възраст, за да заеме креслото, което доверчивият Фред бе топлил за него, без да знае. Озовали се отново заедно и с покрив над главите, братята му се заеха да си ближат взаимно раните и, повлияни от бащиното безгрижие, приеха бодро последния удар, който им бе нанесъл животът. Най-накрая пристигна и майка му, изгонена от своя любим рай в Ъппарк заради внезапна глухота, която я бе превърнала в безполезно и докачливо създание. Не се завърна единствено сестра му Франсис — навярно защото подозираше, че тук не ще разполага с толкова място, колкото в малкия си детски ковчег. Но и без нея бяха твърде много и задачата да преподава с маратонска издръжливост, като същевременно бранеше от зверове това гнездо, оживявано от глъчката на Франковите часовници, този лазарет на весели неудачници, вонящ на ситно нарязан тютюн и щедро лееща се бира — всичко това изискваше от Уелс страшно усилие и то в крайна сметка доведе до едно кръвохрачене, което го повали на стълбите на гара Чаринг Крос.
Диагнозата бе ясна: туберкулоза. И въпреки че скоро се възстанови, преживяният пристъп бе предизвестие: трябваше да прекрати този живот на безсънни нощи и неуморен труд, ако не искаше следващата атака да се окаже нещо повече от предупредителен сигнал. Уелс прие положението делово. Знаеше, че при наличие на попътен вятър разполага с предостатъчно ресурси за оцеляване, тъй че не му бе трудно да съчини нова житейска стратегия. Остави преподаването и си постави за цел да преживява единствено от писането, което щеше да му позволи да работи вкъщи, определяйки сам работното си време и усилието; с две думи, да води спокоен живот, както изискваше деликатното му здраве. И тъй, той се зае да залива със статии местните вестници, написа някое и друго есе за „Фортнайтли Ривю“ и с упорита настойчивост си извоюва място на страниците на „Пал Мал Газет“. Въодушевен от успехите си и търсейки скъпоценния чист въздух, от който се нуждаеха измъчените му дробове, той се премести в една вила в Сътън, близо до Норт Даунс — една от малкото зони, които все още не бяха завладени от лондонските предградия. Известно време Уелс мислеше, че занапред животът му ще протича по този спокоен и безопасен начин, ала отново сгреши: това бе само подобие на мир. Сляпата случайност навярно го смяташе за една от най-забавните си марионетки, защото за пореден път реши да промени хода на живота му. Новият обрат обаче бе покрит с приятната и всеизвестна глазура на неизлечимата любов.
Ейми Катрин Робинс, наричана от него Джейн, бе негова бивша ученичка, с която бе завързал приятелство в учебните зали. Понякога отиваха заедно до гара Чаринг Крос, за да хванат съответните си влакове. При тези разходки Уелс бе успял да я омагьоса с изящното си красноречие, без други намерения освен да се потопи в суетната наслада, която му доставяше умението да омае чрез словото си една тъй прелестна девойка. Ала тези кротки и безцелни разговори в крайна сметка дадоха неочаквани плодове. Именно Изабел, собствената му съпруга, му отвори очите на връщане от един уикенд в Пътни, където бяха поканени от Джейн и майка й. Изабел го увери, че — независимо дали е станало случайно, или не — въпросното девойче се е влюбило безпаметно в него. Уелс само повдигна вежда, когато съпругата му настоя да прекрати всякакви връзки с бившата си ученичка, ако действително желае да запази брака си. Не беше особено трудно да избере жизнерадостната и очевидно спонтанна Джейн пред тази жена, която отблъскваше ласките му; и тъй, Уелс опакова книгите си, вещите си и ракитовата кошница и се премести в една окаяна бърлога на Морнингтън Плейс, намираща се в западнал квартал в северозападен Лондон, на границата между Юстън и Камдън Таун. Би му се понравило да напусне домашното огнище, пометен от бурна страст, но тази роля се бе паднала на Джейн. Той бе тласкан просто от игривото любопитство, което будеше у него очертаното под роклите й телце, и най-вече бе изкушен от възможността да смени отъпкания коловоз, да си потърси друг живот сега, когато вече можеше да предвиди как ще протече настоящият.