Ала първото му впечатление бе, че любовта го е подвела да допусне сериозна грешка. Бе се озовал на възможно най-лошото място за изтерзаните му дробове — квартал с отровен въздух, в който въглищните сажди, носени от ветровете, се смесваха злополучно с дима, бълван от преминаващите локомотиви, които отиваха на север. Отгоре на това майката на Джейн, убедена, че клетата й дъщеря е попаднала в лапите на един изрод, тъй като Уелс все още бе женен за Изабел, се бе пренесла да живее при тях, твърдо решена да подкопае търпението на двойката с неспирните си жлъчни упреци. Тези непредвидени обстоятелства, към които трябваше да добави и тревожната увереност, че ще му е невъзможно да поддържа цели три домакинства само със статиите си, накараха Уелс да се затвори заедно с кошницата в един от гардеробите на къщата — единствените пространства, свободни от противното присъствие на госпожа Робинс. Там, скрит между палта и шапки, той милва с часове ракитовите пръчки на кошницата, опитвайки се като Аладин с вълшебната лампа да задейства изгубената й магия.
Това може да се сметне за нелеп или отчаян, дори патетичен ход, но факт е, че на следващия ден след ритуалното потриване Уелс бе извикан от Луис Хайнд, който отговаряше за литературните страници в седмичната притурка на „Газет“. Имаше нужда от някого, който да може да пише художествени произведения с известен научен уклон — кратки разкази, които да отразяват и дори да пророкуват докъде би могъл да стигне неудържимият взрив от изобретения, предопределен да променя неведнъж облика на века. Хайнд беше убеден, че Уелс е идеалният човек за целта. Накъсо, той му предлагаше да изтупа от праха детската си мечта, да дръзне отново да провери дали може да стане писател. Уелс прие предложението и за няколко дни съчини разказ, озаглавен „Откраднатият бацил“, който напълно задоволи Хайнд и донесе на автора си пет гвинеи. Освен това разказът привлече вниманието на Уилям Ърнест Хенли, директор на „Нашънъл Обзървър“, който побърза да му предложи и страниците на своето списание, уверен, че този младеж ще твори далеч по-амбициозни истории, ако разполага с повече пространство, за да се развихри. Уелс бе в равна степен въодушевен и стреснат от възможността да пише за едно тъй престижно издание, което по това време публикуваше на части „Негърът от Нарцис“ от неговия кумир Конрад20. Вече не ставаше дума за статийки, колонки или разкази. Сега въображението му можеше да полети свободно, както би трябвало, защото му предлагаха пространство, подобаващо на писател.
Уелс очакваше срещата с Хенли в състояние, граничещо с нервен срив. Откакто бе получил поканата от митичния директор на „Нашънъл Обзървър“, трескаво търсеше сред многото идеи, които пазеше в ума си, някоя достатъчно оригинална и увлекателна, за да смае обръгналия издател, ала никоя не му се струваше достойна за това предложение. Денят на срещата наближаваше, а Уелс все още не разполагаше с добра история, която да му представи. Тогава прибягна към кошницата и откри, че макар и привидно празна, тя бе пълна с романи — рог на изобилието, който трябваше само да се разтръска малко, за да рукне порой от идеи. Очевидно това бе преувеличен образ, обличащ в поетична форма онова, което всъщност се случваше с Уелс, когато съзерцаваше кошницата: неизбежно си припомняше разговора с Мерик и за свое удивление всеки път откриваше, подобно на златно зрънце в тинестото корито на някоя река, някоя идея, подходяща за основа на роман. Сякаш Мерик, било то умишлено или съвсем случайно, го бе снабдил с идеи и сюжети за няколко години занапред, докато се преструваха, че просто пият чай. Уелс си спомни недоволството му, задето доктор Небогипфел не бе дръзнал да пътува в бъдещето, да проникне в интригуващата загадка на утрешния свят, и реши, че тази грешка може да бъде поправена сега, когато бе натрупал повече знания благодарение на многобройните си статии.
20
Джоузеф Конрад (1857–1924) — английски романист, поляк по произход, получил признание като класик на английската литература.