Щом се видя като успял писател, първата му работа бе да изгори всички екземпляри от младежката си приумица „Аргонавтите във времето“, които успя да намери — досущ като убиец, който заличава следите от престъплението си. Не искаше да се разбере, че съвършенството, което всички приписваха на „Машината на времето“, е плод на проби и грешки, а не е изникнало в този си вид от неговия явно изключителен ум. Сетне се опита да се наслаждава на славата си, макар че не се оказа лесно. Беше успял автор, да — ала успял автор с голямо семейство, което да издържа. И въпреки че двамата с Джейн се бяха оженили и преместили да живеят в къща с градина в Уокинг (между кутиите за шапки на Джейн, подобно на пате сред пилета, бе пътувала и кошницата), Уелс не можеше да си позволи да се отпусне. Немислимо бе да се отдаде на почивка. Трябваше да продължи да пише, да пише каквото и да е, възползвайки се от обстоятелството, че е покорил витрините на книжарниците.
Естествено, това не представляваше никаква трудност за Уелс. Достатъчно бе да прибегне до помощта на кошницата. От нея — като фокусник, който бърка в цилиндъра си — той измъкна друг роман, озаглавен „Чудното посещение“. В него разказваше как в една гореща и влажна августовска нощ един ангел пада от небето и се приземява в мочурищата на селце, наречено Сидърфорд. Научавайки за появата на необикновената птица, селският викарий, който е любител орнитолог, излиза с пушката си, решен да я отстреля. Той дори успява да обгори с един изстрел красивото оперение, преди да се съжали над ангела и да го пренесе във викариата, за да го лекува. От това близко общуване свещеникът разбира, че макар да е различен, ангелът е прекрасно и благо създание, от което може да научи много.
Сюжетът на тази творба не принадлежеше на Уелс, точно както и „Островът на доктор Моро“, романът, който щеше да напише само няколко месеца по-късно; той обаче се опитваше да възприема това не като кражба, а като лична почит към паметта на изключителния човек Джоузеф Мерик, който две години след незабравимата чайна церемония се бе поминал по страшния начин, предсказан от Тривз. Това несъмнено бе по-деликатна почит от онази, която бе отдал на покойника самият хирург — Тривз, доколкото бе чул Уелс, понастоящем излагаше изкривения скелет на някогашния си пациент в един музей, помещаващ се в Лондонската болница. Мерик, както му бе казал писателят през онзи следобед, бе влязъл в Историята.
А „Машината на времето“, тази заплетена творба, която му дължеше толкова много, може би щеше да стори същото за своя автор. Кой би могъл да знае? Досега тя му бе предоставила не една изненада, каза си той, спомняйки си за машината на времето — същата като описаната в романа, — която държеше скрита на тавана си.
Здрачът вече заливаше света с бакърената си светлина, придаваща благороден вид на всичко, до което се докоснеше, включително и на Уелс; както си седеше тихо в кухнята, той приличаше на изображение на самия себе си, направено от тесто. Разтърси глава, за да прокуди спомените, отключени от жлъчната критика на „Спийкър“, и взе плика, който се бе появил в пощенската му кутия същия следобед. Надяваше се, че не съдържа писмо от поредния вестник с покана да предскаже бъдещето. След публикуването на „Машината на времето“ пресата явно го бе провъзгласила за официален оракул и неспирно го увещаваше да изяви предполагаемата си пророческа дарба на страниците на периодичните издания.
Ала щом отвори плика, видя, че този път не искат от него гадания. В ръцете си държеше рекламна брошура на фирмата „Мъри 
Пътешествия във времето“, придружена от картичка, с която Гилиъм Мъри го канеше да участва в третата експедиция до 2000 година. Уелс стисна зъби, за да не избухне в ругатни, смачка брошурата и я запрати по-далече от себе си, както бе сторил със списанието малко преди това.
Хартиената топка описа хаотична линия и се удари в лицето на един човек, който не би трябвало да бъде там. Уелс слисано погледна натрапника, появил се изневиделица в кухнята му. Това бе млад и елегантен мъж, който в момента потриваше бузата си, улучена от топката хартия, и клатеше примирено глава, сякаш изразяваше неодобрението си от някоя детска лудория. Малко по-назад от него стоеше друг младеж; двамата толкова си приличаха, че между тях несъмнено имаше някаква роднинска връзка. Писателят погледна пак първия, като се двоумеше дали да му поиска извинение, че го е замерил със смачканата брошура, или да го попита какво, по дяволите, търсят в кухнята му. Ала не смогна да направи нито едното, нито другото, защото мъжът го изпревари.