Андрю кимна без особен ентусиазъм. Брус бе един приятел на братовчед му, когото скуката и парите бяха превърнали в колекционер на художествени произведения; безочлив и празен младеж, той не се колебаеше да им дотяга с познанията си за живописта при най-малкия повод.
— Нали го знаеш колко обича да тършува из разни забутани места — продължи Чарлс, като му подаде втората чаша. — При последната ни среща ми разказа за един художник, чието творчество открил, докато обикалял из уличните пазари. Някой си Уолтър Сикърт, основател на Новото английско творческо общество. Има ателие на Кливлънд Стрийт и рисува проститутките от Ист Енд така, сякаш са дами. Когато посетих ателието му, не можах да устоя на последната му творба.
— А той разказа ли ти нещо за нея? — попита Андрю с престорено равнодушие.
— За уличницата ли? Научих само името ѝ. Май се казваше Мери Жанет.
Мери Жанет, промълви Андрю. Името му се стори изящно като шапчицата ѝ.
— Курва от Уайтчапъл… — прошепна, все още смаян.
— Курва от Уайтчапъл, да! И баща ми я държи на видно място в библиотеката си! — извика Чарлс, като разпери театрално ръце в победоносен жест. — Не е ли просто фантастично!
След което обви с ръка раменете му и го поведе към салона, сменяйки темата. Андрю се постара да не издава вълнението си, но не можеше да престане да мисли за момичето от портрета, докато двамата обсъждаха как да оплетат в мрежите си очарователните сестри Келър.
Същата нощ, когато остана сам в спалнята си, Андрю не можа да заспи. Къде ли бе сега жената от картината? Какво ли правеше в момента? На четвъртия или петия въпрос започна мислено да я нарича по име, сякаш действително се познаваха и се радваха на една несъществуваща близост. Осъзна, че наистина се е поболял по нея, когато взе да изпитва абсурдна ревност към наглите просители, които срещу няколко пенса можеха да имат онова, което за него — при цялото му богатство — изглеждаше недостижимо. Недостижимо ли? Всъщност, предвид на положението ѝ, той можеше да я притежава — поне физически — много по-лесно от всяка друга, и то до края на живота си. Проблемът беше да я открие. Андрю никога не бе стъпвал в Уайтчапъл, но бе чувал достатъчно за този квартал, за да знае, че не е препоръчително място, най-малко пък за хора от неговата класа. Естествено, не беше благоразумно да отиде там самичък, но не можеше да разчита на помощта на Чарлс. За братовчед му би било непонятно, че той би предпочел мърлявите прелести на онази уличница пред сладкия компот, който очарователните сестри Келър криеха под фустите си, или пред медените пити на благоуханните жрици от Челси, където ходеха да се разтоварват половината от най-достопочтените джентълмени от Уест Енд. Може би щеше да го разбере и дори да поиска да го придружи за развлечение, ако Андрю му представеше желанието си като прищявка, но младежът знаеше, че чувствата му са твърди силни, за да ги свежда до ранга на каприз. Или може би грешеше? Докато не я вземеше в прегръдките си, нямаше да узнае какво всъщност искаше от нея. Дали наистина бе толкова трудно да я намери, запита се за пореден път. След три безсънни нощи вече разполагаше с план.
И тъй, докато Кристалният дворец6 (преместен в Сиднъм, след като бе приютявал в огромния си търбух от стъкло и ковано желязо най-доброто от индустрията на империята) предлагаше рецитали на орган, детски балет, тълпи от вентрилоквисти и дори възможност за обяд в прекрасните градини сред стада от динозаври, игуанодони и мегатерии, възстановени по откритите в Съсекс Уийлд вкаменелости; докато восъчният музей на мадам Тюсо разваляше съня на посетителите си с прочутата Зала на ужасите, където редом с гилотината, обезглавила Мария Антоанета, се мъдреше пъстрото племе от безумци, главорези и отровители, опръскали с кръв английската земя — в същото време Андрю Харингтън, чужд на празничното настроение, обзело града, се премени с простичките и скромни дрехи, които му бе заел един прислужник, и заразглежда образа си в огледалото. Когато се видя с износено сако и протрити панталони, с нахлупена до очите четвъртита шапка, която скриваше златистите му коси, не можа да не се усмихне развеселен. С такава външност всеки би го взел за бедняк, може би за обущар или бръснар. В този вид помоли смаяния Харолд да го откара в Уайтчапъл. Преди да потеглят, настоя за поверителност. Никой не биваше да узнае за тази експедиция до най-лошия квартал на Аондон — нито баща му, нито госпожата, нито брат му Антъни, нито дори братовчед му Чарлс. Никой.
III
За да не привлича внимание, Андрю накара кочияша да спре луксозната карета на Лийдънхол и закрачи сам към Комършъл Стрийт. Доста дълго вървя по тази смрадлива улица, докато накрая се въоръжи със смелост и навлезе в объркания лабиринт от сокаци, които образуваха Уайтчапъл. Само за десет минути от мъглата изникнаха най-малко дузина проститутки, които му предложиха изкачване на Венериния хълм срещу дребни грошове, но никоя от тях не беше момичето от портрета. Ако телата им бяха покрити с водорасли, Андрю би ги взел за посърнали и мръсни сирени, украсяващи носа на някой кораб. Отказваше им любезно, без да се спира, като същевременно изпитваше огромна жал към тези превити от студ плашила, които нямаха по-добър начин за препитание. Сластните усмивки, които беззъбите им уста се опитваха да изобразят, будеха по-скоро отвращение, отколкото желание. Дали и Мери щеше да изглежда така наяве, извън картината, чиито мазки я бяха превърнали в ангелско създание?
6
Кристалният дворец