— Тия кучи синове няма да се спрат, докато не ни накарат да работим за тях — изплю тя през зъби.
Андрю бе потресен от това положение на нещата, но нямаше защо да се чуди — намираха се в Уайтчапъл, гнойното бунище, на което Лондон бе обърнал гръб и в което се бяха стекли повече от хиляда проститутки сред немски, еврейски и френски имигранти. Можеше да се очаква, че в такъв район убийствата ще са нещо обичайно. Мери Кели избърса няколко сълзи, избликнали накрая от очите ѝ, и в продължение на няколко минути поседя в съсредоточено мълчание, сякаш бе потънала в молитва; после, за изненада на Андрю, рязко изплува от унеса си, хвана го за ръката и му се усмихна лъстиво. Животът продължаваше. Каквото и да стане, животът продължава. Това ли искаше да му каже с този жест? В края на краищата, Мери Кели не беше убита и трябваше да продължи да живее, да се влачи из тоя смрадлив квартал в търсене на пари, за да си осигури нощувката. Андрю погледна с жал ръката ѝ с неподдържани нокти, облечена в износена ръкавица, която сега лежеше сиротно върху неговата, и също изпита нужда да се съсредоточи за няколко мига, за да смени маската — подобно на актьор, който преди излизането си на сцената трябва за кратко да се вглъби в гримьорната си, за да се превъплъти в своя герой. В края на краищата, животът продължаваше и за него. Светът нямаше да спре своя ход заради убийството на една проститутка. И тъй, Андрю погали нежно женската ръка, готов да подхване отново своя план. По същия начин, както някой би избърсал запотено стъкло, той сне булото на тъгата, скрило галантната му усмивка, и като погледна жената за пръв път право в очите, рече:
— Имам достатъчно пари, за да те купя за цялата нощ, но не искам никакви номера в някакъв студен заден двор.
Това изненада Мери Кели и я накара да се стегне, но Андрю бързо я успокои с усмивката си.
— Държа под наем една стая на Милърс Корт, но не зная дали ще е на висотата на вашето положение — отвърна тя с известно кокетство.
— Сигурен съм, че ще се постараеш да ми хареса — осмели се да каже Андрю, доволен, че разговорът най-сетне бе преминал към този разпасан тон — един регистър, който той владееше отлично.
— Най-напред трябва да разкарам съпруга ми, лентяя му с лентяй — рече жената. — Не му се нрави, когато си пренасям работата вкъщи.
Андрю прие забележката ѝ като поредната от всички изненади през тази странна нощ, които очевидно бяха извън неговия контрол. Опита се да скрие разочарованието си.
— Сигурна съм обаче, че парите ти ще го убедят — заключи тя, развеселена от реакцията му.
Ето как Андрю откри, че раят се намира в мизерната стаичка, в която стоеше сега. През онази нощ всичко се промени между тях: Андрю я люби с такава почит, с такава нежност обходи тялото ѝ, най-сетне голо и хоризонтално, че Мери Кели усети как се пропуква яката броня, която тъй дълго бе изграждала, за да съхрани душата си — онзи слой от леден скреж, който не допускаше нищо да проникне през кожата ѝ и държеше всичко отвън, зад вратата, където не би могло да я нарани. За нейна изненада целувките, подобни на сладка шарка, с която Андрю белязваше тялото ѝ, постепенно освобождаваха машиналните ѝ ласки и тя скоро осъзна, че вече не бе проснатата в кревата проститутка, а закопнялата за нежност жена, която не бе преставала да бъде. На свой ред и Андрю разбра, че с любовното си отношение освобождаваше истинската Мери Кели, сякаш я измъкваше от някой от онези резервоари с вода, в които цирковите фокусници потапяха красивите си асистентки със завързани ръце и крака. Или може би неговият усет бе тъй добър, че му помагаше да не се заблуди в лабиринта, в който се губеха нейните любовници, и да се озове на онова недостижимо място, където оцеляваше истинската същност на момичето. И двамата горяха в един и същ огън, а когато той угасна и Мери Кели, отправила унесен поглед към тавана, заразказва за онази пролет в Париж, където бе живяла няколко години по-рано, работейки като модел на художници, и за детството си в Гейлс, на Ратклиф Хайуей, Андрю разбра, че неизпитаното дотогава чувство в гърдите му сигурно беше любов — защото, без да иска, изпитваше всичко онова, за което говореха поетите. Разнежи го мечтателният тон на гласа ѝ, докато му описваше отрупаните с петунии и гладиоли парижки площади, и как след завръщането си в Лондон бе задължила всички да произнасят името ѝ с френски акцент — Мари, а не Мери, — едничкият начин, по който бе могла да съхрани онези далечни ухания, смекчаващи острите ръбове на живота. Ала също така го развълнуваха и тъжните нотки, когато му разказа как били провесвани пиратите от моста на Ратклиф Хайуей, за да се удавят с прииждането на Темза. Ето такава бе Мери Кели: съчетание от сладост и горчилка, объркано постижение на природата, едно от отклоненията на Създателя. Когато тя го запита с какво точно се занимава, щом явно можеше да си позволи да я наеме за цял живот, стига да пожелаеше, Андрю реши да рискува и да ѝ каже истината. Направи го, защото тази любов или трябваше да се зароди в истина, или изобщо да не се заражда. А и самите факти, начинът, по който го бе омаял портретът ѝ, изпращайки го на този абсурден поход в квартал, тъй различен от неговия, за да я търси и в крайна сметка да я намери — всичко това му изглеждаше красиво и необикновено като онези невъзможни любовни истории, описвани в романите. Когато телата им се потърсиха отново, той разбра, че да се влюби в нея съвсем не бе лудост, а може би най-разумната постъпка в целия му живот. Напускайки стаята ѝ със спомена за нейната кожа по устните си, се постара да не гледа към съпруга ѝ Джо, който чакаше отвън премръзнал, подпрян на стената.