Почти се зазоряваше, когато Харолд откара Андрю вкъщи. Твърде възбуден, за да си легне, та дори и само за да извика отново в мислите си миговете, преживени с Мери Кели, той се упъти към конюшните и оседла един от конете. Отдавна не му се бе случвало да стане достатъчно рано, за да язди из Хайд Парк на разсъмване — любимото му време от деня, когато ливадите бяха влажни от роса и светът изглеждаше недокоснат. Щеше да е глупаво да пропусне такава възможност. Не след дълго Андрю препускаше сред дърветата, които се издигаха срещу имението Харингтън, като се смееше самичък и навремени надаваше възторжени викове като войник, празнуващ някаква победа, защото точно така се чувстваше при спомена за пълния с любов поглед, с който Мери Кели се бе сбогувала с него до следващата нощ. Сякаш бе прочела в очите му, че с години я е търсил, без сам да го знае, ще кажете вие, и навярно сега е подходящият момент да се извиня за скептичната си забележка одеве и да призная, че няма нещо, което да не може да се изрази с един поглед. Погледът е бездънен кладенец, който, види се, побира всичко. И тъй, Андрю препускаше в див възторг, обзет за пръв път от едно мощно и горещо чувство, което навярно ще е най-добре да наречем с истинското му име: щастие. И вследствие на това тъй жарко влюбване всяка частица от вселената, край която минаваше, грееше ослепително — сякаш застланите с шума пътеки, камъните, храстите, дърветата, даже и катериците, които подскачаха пъргаво сред клоните им, бяха озарени от вътрешна светлина. Ала не си мислете, че ще нагазя в описание на цели хектари одухотворен и едва ли не сияен парк, защото това нито ми е по вкуса, нито пък ще е вярно. Пейзажът, макар и Андрю да го гледаше с други очи, явно не бе претърпял никакво изменение, включително и катериците — животинки, по начало свикнали да се грижат само за себе си.
След буйния и радостен галоп, продължил повече от час, Андрю осъзна, че му оставаше още почти цял ден, преди да се завърне в скромната постеля на Мери Кели. Затова трябваше да си намери някакво занимание, за да прогони мъчителното чувство, което несъмнено щеше да го обземе, щом забележеше, че въпреки обстоятелствата — или тъкмо поради тях, — времето не удвояваше обичайната си скорост, а коварно забавяше ход. Реши да посети братовчед си Чарлс, както правеше обикновено, когато искаше да сподели радостта си с него, макар че тоя път нямаше никакво намерение да му разказва преживяванията си. Може би просто се изкушаваше да види братовчед си със своя нов поглед, способен да възвеличи всичко, да провери дали и той щеше да сияе като катериците.
IV
В трапезарията на Уинслоу всичко бе готово за закуската на младия Чарлс, който несъмнено още се излежаваше в кревата. На огромната маса до прозореца прислужниците бяха подредили дузина блюда с хлебчета, бисквити и мармалади, както и няколко кани, пълни до ръба с мляко и сок от грейпфрут. По-голямата част от това изобилие вероятно щеше да се изхвърли, защото не бе предназначено за цял полк, както изглеждаше, а единствено за братовчед му, който бе прочут със сутрешната си липса на апетит и сигурно щеше само да гризне някоя кифличка, безразличен към пищната трапеза, наредена в негова чест. Андрю сам се учуди от внезапната си загриженост за това прахосване на храна, защото от години гледаше такива маси, огъващи се от ястия, които никой нямаше да яде — както в този дом, така и в своя. И разбра, че тази необичайна реакция ще е първата от множество подобни, предизвикани у него от набезите му в Уайтчапъл — това бунище, чиито обитатели бяха способни на убийство заради трохите от бисквитата, която братовчед му щеше да дъвче с неохота. Дали това щеше да пробуди и обществената му съвест наред със състраданието му? За второто нямаше съмнение, но първото не изглеждаше много вероятно, защото Андрю спадаше към хората, които от грижи за вътрешната си градина нямат достатъчно време да се интересуват от ставащото на улицата. Той преди всичко се бе посветил на задачата да разреши загадката на собствената си личност, да изучи чувствата и реакциите си, и дните му минаваха в опити да настройва този чуден инструмент, своя дух, докато остане доволен от неговия звук. На моменти тази задача — поради постоянната и донякъде произволна смяна на душевните му еталони — изглеждаше тъй невъзможна, както да накара рибите в езерото да се строят. Той обаче долавяше, че докато не я осъществи, не би могъл да се ангажира със ставащото в света, който за него започваше там, където свършваше приятната му и зорко охранявана всекидневна среда. При всички случаи, каза си, би било интересно да наблюдава как — единствено поради близостта с новото — ще го налегнат неизпитани дотогава грижи. Кой знае, може би в реакцията си спрямо тях щеше да открие отговора на загадката, наречена Андрю Харингтън.