Каретата напусна имението и пое по Найтсбридж, като заобиколи разкошния Хайд Парк. След по-малко от половин час щяха да са в Ист Енд, прецени Андрю, гледайки метрополията през прозорчето. Този маршрут в еднаква степен го очароваше и хвърляше в смут, понеже му показваше наведнъж всичките лица на любимия му Лондон, най-големия модерен град на света, видимата глава на един ненаситен Кракен3, чиито пипала обхващаха почти една пета от земната повърхност на планетата, задушавайки в прегръдката си Канада, Индия, Австралия и голяма част от Африка. Докато каретата напредваше на изток, здравата и почти провинциална атмосфера на Кенсингтън отстъпи пред пренаселения градски пейзаж, простиращ се до Пикадили Съркъс, това кръгово кръстовище, където сърцето на града е пронизано от статуята на бог Антерос, който мъсти за несподелената любов. Щом отминаха Флийт Стрийт, пред погледа изникнаха къщичките на средната класа, които сякаш бяха обсадили катедралата „Св. Павел“; и накрая, когато оставиха зад гърба си Английската банка и Корнхил Стрийт, светът потъна в нищета, онази нищета, която съседите му от Уест Енд познаваха само от сатиричните рисунки в списание „Пънч“ и която сякаш заразяваше и въздуха със зловонието, идващо от Темза.
Андрю не бе минавал по този път от осем години насам, но през цялото това време бе живял с убеждението, че рано или късно ще го измине отново, и то за последен път. Затова никак не е чудно, че щом наближиха Олдгейт, портата, водеща към Уайтчапъл, започна да го обзема леко безпокойство. Когато навлязоха в квартала, надникна предпазливо през прозорчето със същото неудобство, което бе изпитвал и в миналото. Винаги го връхлиташе срам при мисълта, че надзърта в един чужд нему свят с хладното любопитство на човек, изучаващ насекомите, при все че с времето отвращението му се бе превърнало в неизбежно състрадание към душите, обитаващи тази помийна яма, в която градът изхвърляше човешките си отпадъци. Сега се увери, че все още имаше повод да изпитва състрадание, защото най-бедният район на Лондон явно не бе претърпял особена промяна през последните осем години. Нищетата винаги върви по петите на богатството, мислеше си Андрю, докато прекосяваше мрачните, шумни, гъмжащи от сергии и двуколки улици, из които сновяха тълпи от окаяни създания, чийто живот протичаше под зловещата сянка на Христовата църква. В началото бе изумен от откритието, че зад фалшивия блясък на сияйния Лондон се криеше това посолство на ада, където с благословията на кралицата човешкият род достигаше чудовищен упадък. Изминалите години го бяха избавили от наивността му. Сега вече не се учудваше, че докато обликът на Лондон се изменяше с напредъка на науката, докато жителите на заможните квартали се забавляваха, записвайки лая на кучетата си върху восъчните цилиндри на своите фонографи и говореха по телефони, осветени от електрически лампи „Робъртсън“, а съпругите им раждаха децата им под упойка с хлороформ, Уайтчапъл си оставаше чужд на прогреса, недосегаем в своята броня от поквара, удавен в собствената си мизерия. Един бегъл поглед наоколо бе достатъчен, за да се увери, че да навлезеш в този район все още е същото като да пъхнеш ръката си в гнездо на оси. Тук нищетата показваше най-гнусното си лице. Тук винаги звучеше една и съща скръбна и безнадеждна мелодия. Видя няколко кръчмарски свади, чу викове, идващи от най-затънтените улички, зърна неколцина проснати на земята пияници — шайки от дечурлига задигаха обувките им; размени поглед и с бабаитите, които висяха по ъглите — царчетата на тази паралелна империя на порока и престъпността.
Привлечени от лъскавия вид на каретата, няколко проститутки му отправиха похотливи предложения, като запретнаха полите си и му показаха деколтетата си. Андрю почувства как сърцето му се сви при това печално зрелище. Повечето от тези жени бяха мръсни и обрулени от живота, а телата им отразяваха всекидневното бреме от клиенти. Дори и най-младите и красивите сред тях не можеха да избегнат клеймото на разрухата, с което ги белязваше кварталът. Андрю за пореден път изпита терзания при мисълта, че бе имал възможност да спаси една от тия обречени жени, да ѝ предложи по-добра участ от онази, която ѝ бе отредил Създателят, но не бе го сторил. Тъгата му се усили, когато каретата подмина кръчмата „Десетте камбани“ и с мелодични поскърцвания пое по Криспин Стрийт към Дорсет Стрийт, минавайки пред кръчмата „Британия“, където за пръв път бе разговарял с Мери. Тази улица бе краят на маршрута. Харолд спря каретата пред каменната арка, която водеше към апартаментите на Милърс Корт, и слезе от капрата, за да отвори вратичката. Андрю се измъкна от каретата и се огледа наоколо, като чувстваше, че му се вие свят и краката му треперят. Всичко си беше същото, както си го спомняше, включително дюкянчето със зацапани прозорци, което Макарти, собственикът на апартаментите, държеше близо до входа към вътрешния двор. Не успя да открие дори един детайл, който да му подскаже, че времето тече и в Уайтчапъл, че то не избягва този квартал така, както правеха видните люде и епископите, посещаващи града.