Изостави тревожните размишления, когато видя как от мъглата изникна една позната карета, носеща се в противоположната посока. Това бе екипажът на семейство Уинслоу и ако не го лъжеха очите, загърнатата фигура на капрата беше Едуард Ръш, един от техните кочияши, който явно го позна на свой ред, защото накара конете да забавят ход. Харолд поздрави своя колега с мълчаливо кимване, преди да отправи поглед към пътника в каретата. Двамата с младия Чарлс Уинслоу за миг се спогледаха сериозно. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.
— По-бързо, Едуард — нареди Чарлс Уинслоу на своя кочияш, като почука два пъти като кълвач с дръжката на бастуна си по тавана на каретата.
И Харолд видя с облекчение как тя отново се изгуби в мъглата, устремена към апартаментите на Милърс Корт. Неговата намеса вече не беше необходима. Надяваше се само младият Уинслоу да пристигне навреме. С радост би останал да види как ще завърши цялата история, но му бе наредено да се прибере. И макар да му се струваше, че заповедта е дадена от покойник, той шибна конете отново и потърси изхода от тоя прокълнат квартал, където животът — простете, че се повтарям, но тъкмо това си мислеше Харолд за кой ли път — не струваше повече от три пенса. Безспорно тази фраза много сполучливо обобщава своеобразието на квартала, а и едва ли бихме могли да очакваме по-сложна оценка от един кочияш. Ала кочияшът Баркър, при все че животът му е достоен да бъде разказан — какъвто впрочем е всеки живот, стига да се вгледаме внимателно, — не е важен герой в настоящото повествование. Може би други ще се решат да опишат живота му и нищо чудно да намерят богат материал, за да звучи емоционално като всяка добре разказана история — мисля си например за времето, когато се запозна със съпругата си Ребека, или за безумната случка с пора и греблото, — но за момента това не е наша цел.
И тъй, да оставим сега Харолд, за когото дори не смея да кажа дали ще се появи пак в някое от разклоненията на тази история — защото множество герои ще преминат през нея и ми е трудно да запомня лицата на всичките, — и да се върнем към Андрю. В този миг той тъкмо минава през входната арка на Милърс Корт и поема по калната каменна пътечка, опитвайки се да открие стаичката номер тринайсет, докато тършува за ключа в джоба на сюртука си. След кратко лутане в мрака младежът намери стаята и се спря пред вратата ѝ с една абсурдна почтителност, както би помислил някой евентуален наблюдател от съседните прозорци. Ала за Андрю въпросната стая бе нещо много повече от жалко леговище, в което се криеха хора, бедни като църковни мишки. От онази злокобна нощ не бе стъпвал на това място, въпреки че с парите си го бе запазил непокътнато във вида, в който го съхраняваше паметта му. През последните осем години всеки месец бе изпращал един от прислужниците си да плати наема на стаичката, за да не се нанесе никой в нея; ако решеше някой ден да се върне там, не искаше да намери други следи освен тези на Мери. За него наемът беше дреболия, а господин Макарти беше очарован, че на един заможен и очевидно извратен джентълмен му бе скимнало да плаща неограничено време за тая бърлога, защото след произшествието, случило се между четирите ѝ стени, надали щеше да се намери някой достатъчно дебелокож, че да се осмели да спи в нея. Андрю всъщност винаги бе знаел, че ще се върне, че никъде другаде не би могъл да извърши церемонията, която се готвеше да доведе докрай.