Оня месец август, когато се случи всичко това, и двамата тъкмо бяха навършили осемнайсет години и макар да не даваха признаци, че им е увряла главата, долавяха, че безгрижният живот все някога ще свърши, че рано или късно това безплодно лентяйство ще дотегне на родителите им и те ще им намерят синекурна работа в някоя от фамилните фирми. За момента обаче беше забавно да изследват границите на търпението им. Чарлс вече ходеше понякога в канторите и изпълняваше дребни поръчения, но Андрю предпочиташе да изчака скуката му да нарасне дотолкова, че нагърбването с фамилните дела да не изглежда като наказание, а по-скоро да му донесе облекчение. В края на краищата, брат му Антъни вече задоволяваше очакванията на баща си в това отношение, тъй че прославеният Уилям Харингтън можеше да остави втория си син да се държи като заблудена овца още няколко години, стига само да не се отдалечаваше от погледа му. Ала Андрю бе направил тъкмо това. Бе се отдалечил твърде много. А сега обмисляше да се отдалечи дотолкова, че да изчезне безвъзвратно.
Но нека не изпадаме в драматизъм и да продължим с нашия разказ. Един следобед Андрю бе отишъл в имението на семейство Уинслоу, за да планира заедно с братовчед си Чарлс неделен излет с очарователните сестри Келър. Както обикновено, смятаха да ги заведат при езерото Серпентина в Хайд Парк, на онази малка, обсипана с цветя ливада, където устройваха любовните си засади. Чарлс обаче още спеше и икономът покани Андрю в библиотеката. Той нямаше нищо против да изчака там, докато братовчед му заеме вертикално положение, защото се чувстваше уютно сред всички тези книги, които насищаха светлото помещение с една плътна и особена миризма. Бащата на Андрю се перчеше, че държи в дома си благоприлична библиотека, ала в сбирката на Уинслоу имаше не само мъгляви книги за политика и други, не по-малко скучни теми. Тук можеше да се намерят класически творби и приключенски романи — от Верн до Салгари, но най-интригуващи за Андрю бяха образците от една странна, донякъде чудата литература, която мнозина порицаваха като несериозна. Това бяха романи, чиито автори даваха свобода на въображението си без никакви предразсъдъци, като се доближаваха до абсурда или открито изпадаха в такъв. Като всеки читател с тънка чувствителност, Чарлс с удоволствие четеше Омировите „Илиада“ и „Одисея“, но с най-голяма наслада се потапяше в безсмислиците на „Батрахомюомахия“4 — творбата, в която слепият поет бе пародирал самия себе си с епичен разказ за една война между мишките и жабите. Андрю си спомняше няколко книги в този дух, които Чарлс му бе заел, например „Истинска история“ на Лукиан от Самосата — описание на приказни пътешествия с летящ кораб, с който главният герой стига чак до слънцето и дори минава през търбуха на огромен кит. Друга подобна творба бе „Човек на луната“ от Франсис Годуин5 — първият роман, описващ междупланетно пътуване, чийто герой — испанец на име Доминго Гонсалес, стига до Луната с машина, теглена от ято диви гъски. За Андрю тези полети на въображението не бяха нещо повече от халосни залпове, празнични фойерверки, които не оставяха никаква следа във въздуха, но той разбираше — или поне мислеше, че разбира — защо братовчед му толкова се увличаше по тях. В известен смисъл тази отхвърляна от мнозинството литература бе отвесът, уравновесяващ душата на Чарлс, балансьорът, който му пречеше да залитне към сериозността или меланхолията, както се бе случило с Андрю, който не умееше да възприема света през погледа на бурлеската и всичко му се струваше болезнено дълбоко, пропито с онази абсурдна тържественост, която преходността на живота неизбежно придава дори на най-незначителните действия.
Въпросния следобед обаче на Андрю не му остана време да вземе някоя книга. Дори не можа да стигне до рафтовете, защото най-прелестната девойка, което някога бе виждал, го накара да се спре насред път. Остана да я гледа смутен, а времето сякаш се сгъсти и за кратко престана да тече; накрая той се осмели да пристъпи бавно към портрета, за да го види по-отблизо. Младата жена бе издокарана с шапчица от черно кадифе, а около шията ѝ бе увит шал на цветя. Може би не отговаряше на общоприетите канони за красота, това и самият Андрю трябваше да признае, защото носът ѝ бе твърде голям за лицето ѝ, очите — доста приближени, а червеникавата коса изглеждаше донякъде съсипана, но при все това непознатата притежаваше безспорен, макар и неопределим чар. Младежът не беше сигурен кое точно така го заплени. Може би контрастът между нейната крехка външност и силата на погледа ѝ — поглед, какъвто не бе срещал у никое от завоеванията си, поглед суров и решителен, но запазил искрица нежност и чистосърдечие, сякаш жената бе принудена всеки ден да се сблъсква с най-уродливата страна на живота, ала нощем, в мрака на постелята, продължаваше да вярва, че това е само злополучен мираж, илюзия, която бързо ще се стопи пред една по-приятна действителност. Това бе погледът на човек, който желае нещо и отказва да приеме, че никога не ще го получи, защото надеждата е единственото, което му е останало.
4
Традиционно „Батрахомюомахия“ е приписвана на Омир, но още през Античността се водят спорове за нейното авторство. Плутарх посочва като автор кариеца Пигрет от Халикарнас, брат на съпругата на цар Мавзол Артемизия. Днес повечето изследователи смятат, че поемата е написана в началото на V в.пр.Хр.
5
Франсис Годуин (1562-1633) — английски теолог, епископ на Ландаф и Хиърфорд. Романът „Човек на луната“ (издаден посмъртно през 1638 г.), жанрово определян като ренесансова утопия, е смятан от някои критици за предшественик на научната фантастика.