— Чаровно създание, нали? — рече Чарлс зад гърба му.
Андрю се сепна. Не бе го чул да влиза — така бе потънал в съзерцанието на портрета. Кимна, а братовчед му се насочи към количката с напитките. Не би намерил по-сполучлив начин да определи чувството, което му вдъхваше портретът — това желание да закриля жената, примесено с едно възхищение, което можеше да оприличи — не без известно неудобство заради неуместността на сравнението — единствено на възхищението си от котките.
— Подарих го на баща ми за рождения му ден — обясни Чарлс, докато му поднасяше чаша бренди. — Виси тук едва от няколко дни.
— Коя е тази жена? — попита Андрю. — Никога не съм я виждал на приемите на лейди Холанд или лорд Браутън.
— На тези приеми ли? — прихна Чарлс. — Започвам да си мисля, че от автора на картината може и да излезе нещо. Ето че успя да заблуди и теб.
— Какво искаш да кажеш? — попита братовчед му, поемайки подадената чаша.
— Да не мислиш, че съм я подарил на баща ми заради художествените ѝ качества? Нима намираш, че такава живопис е достойна за моя поглед, братовчеде? — Чарлс го хвана за ръката и го накара да се приближи до портрета. — Вгледай се внимателно. Виж мазките на четката — зад тях не се крие никаква дарба. Авторът е само един симпатичен ученик на Едгар Дега. Но там, където парижанинът проявява мекота, този тук е прекалено мрачен.
Андрю не разбираше достатъчно от живопис, за да спори с братовчед си, пък и едничкото, което действително го интересуваше, бе да узнае кой е моделът. Затова кимна сурово, показвайки, че е съгласен с мнението му: най-добре би било тоя художник да се захване с поправка на велосипеди. Чарлс се усмихна, развеселен, че братовчед му е отказал да се впусне в спор за живописта, който би позволил на домакина да блесне с художествената си култура, и най-сетне разкри:
— Подарих му я поради съвсем друга причина, скъпи ми братовчеде.
Пресуши чашата си с една продължителна глътка и остана загледан в картината, като поклащаше доволно глава.
— И каква е тази причина? — попита Андрю нетърпеливо.
— Тайната наслада, която ми доставя мисълта, че баща ми, който презира хората от простолюдието, сякаш са по-низши създания, държи окачен в библиотеката си портрета на една най-обикновена проститутка.
Думите му слисаха Андрю.
— Проститутка? — едва успя да изрече той.
— Да, братовчеде — отвърна Чарлс със самодоволна усмивка, озарила цялото му лице. — Но не някоя жрица от изисканите публични домове на Ръсел Скуеър, нито от онези в парка на Винсънт Стрийт, а мръсна и миризлива проститутка от Уайтчапъл, в чиято похабена утроба изливат мизерията си нещастниците на тоя свят срещу три жалки пенса.
Андрю отпи от брендито, опитвайки се да смели казаното от братовчед си. Разкритието, не ще и дума, го смая, както несъмнено би смаяло всеки, който видеше портрета, но същевременно го изпълни с едно абсурдно разочарование. Втренчи се отново в картината, като се мъчеше да проумее защо бе толкова огорчен. Прелестното създание се оказа обикновена уличница! Сега разбра тази сплав от жар и горчилка в погледа ѝ, така умело пресъздадена от художника. Но всъщност Андрю трябваше да признае, че причината за разочарованието му бе много по-егоистична: тази жена не принадлежеше на неговия свят и следователно той никога не би могъл да я срещне.
— Купих портрета благодарение на Брус Дрискол — рече Чарлс, наливайки още бренди. — Спомняш ли си Брус?