Накратко, готови за пране.
Лодегър се върна в трапезарията и се усмихна на Манди.
Оженили се бяха преди единайсет години, имаха две деца и й беше изневерил само три пъти. „Онези там“ не обичаха извънбрачните авантюри. Още по-малко разводите.
Това му беше проблемът. И Макартър. Но нищо на този свят не е съвършено.
— Закуската ти е готова — каза Лети. — Освен ако не предпочиташ първо да се изкъпеш.
Макартър продължаваше да лежи със затворени очи, обзет от онова тъй близко до паниката чувство, което човек изпитва при събуждане, по време на пътуване или след това, когато усеща главата си съвършено празна и не може да разбере къде се намира. Постепенно спомените му се възвърнаха. Разпозна гласа на жена си, мириса на чаршафите, кроткото мъркане на климатичната инсталация, обичайните домашни шумове. Беше си у дома, на своя остров, след единайсетдневно отсъствие. Отвори очи, обърна се по гръб и се усмихна на Лети.
— Първо ще се изкъпя.
Лети се наведе и го целуна по корема.
— Дъщерите ти пристигнаха завчера. Разбра ли?
— Видях, че вратите на стаите им са затворени.
Отсъстваше ли някой от домочадието, Лети имаше навика да оставя вратата на стаята му отворена. Макартърови спяха в отделни стаи, но далеч не поради някакви семейни проблеми, а по определено деликатната причина, че Джеймс хъркаше като гатер, което не им пречеше да имат наистина щастлив брак. Лети никога не се интересуваше защо му се налага да пътува, нито дори къде заминава. Запознали се бяха като студенти в университета. Ожениха се двайсетгодишни и през следващите пет години живяха единствено от приходите на Лети, дъщеря на търговец на мебели от Сан Франциско. И двамата бяха на четирийсет и четири, а дъщерите им съответно на шест, четири и три годинки. Дойдеше ли му времето, щяха да ги изпратят да учат в Сан Хуан де Пуерто Рико, а по-късно и в Нови Орлеан.
Макартър стана и навлече банските си. Лети прихна: споходила го бе ярко изразена ерекция.
— След като се изкъпеш — каза тя. — Ако все още си способен на нещо.
Той прекоси верандата и се спусна по петте дълги стъпала към малкия частен плаж. На стотина метра по-нататък, закотвен близо до Носа на корсаря, леко се полюшваше хидропланът, който го бе докарал в два сутринта. Макартър влезе във водата с обичайните гримаси. Дори когато температурата й бе двайсет и осем или трийсет градуса, та ако ще и по пладне да беше, винаги му трябваха три-четири минути, за да се потопи целият — бе извънредно чувствителен към студа на равнището на кръста и раменете. Накрая се престраши и заплува. Плуваше кроул, но толкова зле, че навремето съучениците му в колежа се бяха превивали от смях.
Сети се за Лодегър. Ако не се бе намесил, този тиквеник щеше да нареди да убият канадката. С риск да предизвика реакцията на Лари Елиът. За миг Макартър се запита дали приятелските му чувства към младия Елиът не бяха основната, ако не и единствена причина да се противопостави на елиминирането на… как се казваше? Зенаид Гажон или Ганьон. Реши, че случаят не е такъв. А и самият Милан, който му се беше обадил от Ню Йорк, се присъедини към мнението му.
След десетина минути крачеше обратно по изумително белия пясък.
Забеляза съобщението още с влизането в стаята си.
— Пристигна, докато се къпеше — уведоми го Лети.
На острова им, принадлежащ към архипелага Тюрки-Каикос в Южните Бахами, нямаше телефон и съобщението беше предадено по радиотелефон. Лети го бе записала със ситния си равен почерк: „Трябва да се преразгледа 15-и член от договора Танер. Поздрави. Таб.“
Таб Мъроу беше един от сътрудниците на Макартър в кантората му в Кингстън, на Ямайка. Името Танер не означаваше нищо; не съществуваше никакъв договор, а следователно и никакъв член за преразглеждане. В действителност съобщението беше призовка. Искаха да го видят след петнайсет дни „там“, в Колумбия. Макартър изпита само лека досада; открай време пътуванията му до Колумбия се бяха превърнали в чиста рутина.
Свали банските си и се пъхна под душа.
— Охо! — възкликна Лети. — Все така на нож, а?
Това беше любимата история на Зенаид и тя никога не пропускаше да я разкаже, когато някой се удивляваше, че една потомствена франкофонка знае толкова добре английски: на една мишка й се приискало да се поразходи; та промъкнала се тя до входа на дупката си и наострила уши, дебнейки всеки подозрителен шум и на първо място, разбира се, всичко, наподобяващо мяукане, в случай че онзи глупак котаракът се навърта наоколо; по някое време ясно дочула лай и си рекла: „Няма проблеми. Щом кучето е тук, котаракът задължително е някъде другаде“, така че излязла от дупката, но моментално попаднала в ноктите на котарака, който попитал: „Разбираш ли сега каква е ползата от чуждите езици?“