При пристигането на Зенаид, два дни преди Коледа, положението е същото, както и през 1760 година: ако някой Макгилди се опита да заяви правото си да улови дори една-единствена рибка в езерото или един-единствен заек в горите на Мисиками, то той би бил убит на място. Да се стъпи, ако ще и само с палеца на крака, върху територията на Ганьонови се окачествява като непростимо посегателство.
Тази вековна вражда се изостря още повече в хода на еволюцията на Онтарио. Както Капускасинг и още няколко миниградчета, Мисиками се превръща във франкофонски остров, обграден отвсякъде от морето на „проклетите англичани“. Ганьонови и съюзниците им, фамилиите Лавиолет (значително по-пресни имигранти, пристигнали едва през 1740-а) и Дьошарм (истински новаци: един Дьошарм се оженва за една Ганьон през 1827 година) упорито държат фронта. В Мисиками се говори само на френски: в църквата, в училището (шест ученици), в бензиностанцията, обслужваща с гориво и лодките, в дъскорезницата, която осигурява прехрана на всички и която е действителният собственик на почти цялата територия! Някой гангстер, преследван от всички възможни полиции и паркирал умишлено колата си на забранено място, би имал много повече шансове да стане швейцарски поданик, отколкото един англофон да се установи в Мисиками.
Още повече, ако е сроден, та ако ще и през десето коляно, с фамилията Макгилди.
Такова бе във всеки случай положението до 15 декември, когато се разнесе вестта за продажбата на дъскорезницата и за затварянето й, което автоматично щеше да доведе до колективно уволнение. Само по себе си това бе трагедия, в сравнение с която Големият акадийски смут9 наподобяваше слугинско увеселение. На всичкото отгоре дъскорезницата, а следователно и почти цялата долина, беше закупена от Макгилди.
Останали бяха, разбира се, пръснати тук-там малки парчета земя, собственост на фамилиите Ганьон, Лавиолет и Дьошарм, но адвокатът на Макгилди, дошъл да им съобщи новината (Макгилди не бяха посмели да го сторят лично), съвсем недвусмислено им изложи вижданията на клиентите си: за да стигнат от един свой имот до друг, членовете на триумвирата Ганьон-Лавиолет-Дьошарм имат интерес сериозно да се поупражняват в скок на дължина.
Направо да полудееш, че и да драснеш кибрита на цял Онтарио!
— Знам — кимна Зенаид. — Самата аз съм не по-малко разстроена.
И напъха в устата си още една палачинка с кленов сироп. Бяха се събрали общо петнайсетина души в просторната дневна на дядо Ганьон, където на видно място висеше портрет на Жак Картие10.
— Нищо не ви принуждава да заминавате.
Зенаид бе уверена точно в обратното. Както и всички членове на малката общност (Мисиками се обитаваше целогодишно от едва петдесетина души), един от Дьошармови, журналист в Монреал, бе научил новината за катастрофата в началото на седмицата и незабавно предприе разследване, чиито резултати се оказаха подчертано неприятни: бащата и синът Макгилди бяха подготвяли удара си от месеци насам.
— И още преди да бъдат сигурни, че ще могат да купят, са се свързали с групата Аткине.
— Името нищо не ми говори.
— Това е компания, специализирана в благоустройството на туристически зони. Строят почти навсякъде, като се започне от Ванкувър, та до Карибите.
— Да не би да смятат да превърнат Мисиками в Дисниленд?
— Може би няма да се стигне чак дотам, но става въпрос за два хотела; за ресторанти, за такива неща. И за нещо още по-страшно: фабрика. Не в близост до бъдещия курортен център, разбира се, а отвъд долината, през която възнамеряват да прокарат път.
— Каква фабрика?
— Отвратителна — отвърна лаконично Алекс Дьошарм, журналистът.
Беше на петдесетина години. Зенаид го помнеше от памтивека — дангалак с гръмък смях и ухание на лула, който я учеше да плува. Алекс бе отразявал войната във Виетнам; ходил беше в Ливан, в Иран и в безброй страни из Африка, Азия и Южна Америка. За последен път го видя в Монреал, където беше излязъл в нещо като пенсия под формата на повишение. По време на следването си често бе вечеряла, а понякога и прекарвала края на седмицата с Алекс, жена му Клод и децата им. Срещна погледа му и изражението в очите му я накара ненадейно да проумее за какво по-точно става въпрос.
— Само не ми казвайте, че разчитате аз да направя нещо!
9
Акадия — територия от Нова Франция, която през 1713 г. по силата на Утрехтския договор е отстъпена на Англия и днес включва Нова Шотландия и Ню Брунзуик. — Б.пр.
10
Жак Картие (1491–1557), френски мореплавател, роден в Сен Мало, който през 1534 г. завладява Канада в името на крал Франсоа I. — Б.пр.