— Ти си във финансите. Ако някой изобщо може да направи нещо, то това си ти.
Зенаид ги изгледа смаяно. Единствен дядо Ганьон стоеше с гръб към нея, зает с премятането на палачинките.
— Дядо?
Той се обърна наполовина и й се усмихна.
— Още една палачинка?
Привечер температурата падна до минус двайсет. Лавиолетови я поканиха заедно с дядо й на вечеря. Франсоа-Ксавие й пусна крак под масата и дори успя да промуши крайчеца на чорапа си между бедрата й. И всички, говореха ли, говореха, изреждайки до безкрай бедите си.
— Върви ли работата, Зенаид?
Бяха се прибрали у дома с дядо й, Жан Ганьон, който един-единствен път през живота си бе стъпвал в Европа, по-точно в Диеп, Франция, през 1942 година, в състава на Втора канадска дивизия, като бе останал едва шейсет й две минути на френска земя, харизвайки й все пак левия си крак, откъснат от един шрапнел! Четирийсет и пет години по-късно продължаваше да мисли, че старата Родина си заслужава да бъде видяна, и смяташе, че познава най-същественото от нея. Обогатен с този едничък опит, Жан Ганьон се бе върнал към учителската професия и бе направил на Лорет Лейдьо пет деца, между които и бащата на Зенаид.
— Върви — отвърна Зенаид, твърдо решена да не споделя с когото и да било приключенията си в Милуоки (не един и двама в Мисиками критикуваха брака й с Лари Елиът и още повече развода й).
Няколко минути мълчаливо наблюдаваха огъня в огнището, отпивайки от горещия шоколад. Дървената къща припукваше около тях. Винаги правеше така. Беше жива. Трябваше да минат месеци и години, докато Зенаид разбере какво й липсва в Монреал, Торонто и Ню Йорк, когато случайно се събуди нощем: именно тези тъй близки домашни шумове, съпътствали детството и юношеството й; градските къщи не живееха.
— Дядо, изобщо не виждам какво бих могла да направя.
— Не искам нищо от теб.
— Ти наистина си единственият.
— Мъчно им е.
— Това дали купувачите са Макгилди или други, нищо не променя.
— Нищо — потвърди дядо й.
— Чисто и просто изпитвам желание да се разкрещя и да убия някого — каза Зенаид. — И никак не е изключено да взема някоя от пушките ти и утре сутринта да надупча кожата на трима-четирима Гили-Гили. Иначе приемам случилото се по-скоро философски.
Накуцвайки с протезата си, дядо й кръстосваше стаята и си избираше нещо за четене измежду седемте дузини книги, които му бе подарила. Последната й поръчка бе от преди два месеца. Всеки друг подарък би бил напълно безполезен и по Коледа тя редовно увеличаваше броя на книгите с поредната дузина. Ако дядо й доживееше до сто години, щеше да му се наложи да наеме камион.
— Според Алекс — продължи тя — компанията, която притежаваше дъскорезницата, е принадлежала на друга компания, която пък е била филиал на трета.
— Не разбирам нищо от финанси, малката.
Дори и Алекс не е успял да открие кой ръководи въпросната трета компания. Мога, разбира се, да проследя веригата и за не повече от пет-шест месеца да разбера кой е взел решението за продажбата. След което или ще преспя с него, за да го убедя да анулира всичко, или ще заведем дело, което ще се проточи пет години и ще ни струва два милиона долара в хонорари.
Най-сетне дядо й спря избора си на „Мемоарите на Адриан“ на Маргьорит Юрсенар, която поне не беше превеждана на английски.
— Хубава ли е?
— На мен ми хареса — отвърна Зенаид. — Какво ще нравиш, ако трябва да заминеш оттук?
Отговори й, че наистина не разбира защо това я безпокои. Все някъде ще намери място да се установи. Дано само успее да вземе няколко от книгите си — пък и да не може, обществените библиотеки не са правени за кучета, я! Усмихна й се и Зенаид почувства, че ще се разплаче.
Попита се дали в крайна сметка не би предпочела да го чуе да се самосъжалява. Добре де, никога не го беше правил. Дори и тогава, и най-вече тогава, когато преди двайсет и една години родителите й загинаха в самолетна катастрофа.
— Май ще взема да си легна и да почета малко — каза дядо й. — Има ли нещо по-специално, което би искала за закуска?
— С удоволствие ще си хапна пак от палачинките ти.
— Опитай се поне веднъж да си отспиш. На вейка си заприличала.
Тя стана, целуна го и пророни няколко сълзи на гърдите му. Колкото и висока да бе — метър и осемдесет и три, — дядо й пак я надвишаваше с половин глава. По-висок от него беше единствен Франсоа-Ксавие със своите два метра и три-четири сантиметра.
Жан Ганьон отиде да си легне. Тя отново се отпусна в едно от люлеещите се кресла: Дядо й в старчески дом… Само тази перспектива беше предостатъчна, за да изпита неистова ярост. А да не говорим какво щеше да стане с Мисиками. След като гневът й се поуталожи, изведнъж я обзе предчувствието, че е на ръба да вземе някакво решение.