Без да е наясно точно какво. Още от най-ранна възраст винаги бе проявявала наистина уникална решителност, когато ставаше въпрос да се направи онова, което смяташе, че е длъжна да направи или желаеше да направи. На двайсет и пет години започваше да се познава вече доста добре. Почти не се шегуваше, когато спомена за желанието си да тегли куршума на неколцина Гили-Гили; беше напълно способна да го стори, стига да съществуваше и най-малкият шанс това да послужи за нещо. Но случаят не беше такъв. Толкова по-зле. Измисли нещо друго. Опря крака на пиростията и ненадейно си припомни думите на героинята от един френски роман: „Всеки проблем има куп решения. Няма ли решение, значи няма и проблем.“
Пълна идиотщина! Отиде на свой ред да си легне. В стаята на дядо й беше тъмно — може би вече спеше. Съблече се и се пъхна под дебелия пъстроцветен юрган, който като нищо тежеше десет кила. Зъбите й тракаха от студ. По навик беше изключила отоплението и през разсъхналото се черчеве на прозореца (то открай време си беше такова, но Зенаид не позволяваше на дядо си да го закалафати) се процеждаше леден въздух и носеше миризма на тиня откъм езерото, макар то да бе замръзнало. Спеше дълбоко и сънуваше, че се люби с половината членове на управителния съвет, с цел да ги убеди да анулират някаква продажба, когато усети нечия широка като лопата ръка да се плъзга надолу по корема й (лакътят на мъжа вече се бе закотвил между гърдите й). Дори не отвори очи.
— Гушни си играчките под мишница и върви да се забавляваш другаде, Лавиолет — промърмори тя.
— Наистина не е честно! — избоботи Франсоа-Ксавие. — Нямаш нищо против да го правиш с проклетите англичани, а с мен не искаш.
— Въпрос на вкус. Правя го само тогава, когато аз имам желание.
— Познаваме се от деца и вече петнайсет години си мечтая за това. Просто от главата ми не излиза.
В гласа на гиганта звучаха жални нотки: Зенаид едва не се разсмя. Той запали лампата и подозренията му тутакси се оправдаха: острието на големия нож за лов на мечки, който Зенаид беше измъкнала изпод възглавницата си, се намираше в опасна близост до „играчките“ му, сиреч до мъжките му атрибути, които бяха не само пропорционални на ръста му, но и в най-добра форма.
— На какво да се обзаложим, че ей сега ще го накълцам на филийки? — полюбопитства тя.
Съвършено голият Франсоа-Ксавие с унил вид приседна на ръба на леглото. Зенаид не си спомняше точната цифра, но това трябва да бе шейсет и петият или седемдесетият опит на Лавиолет. Известно време малобройната общност дори се обзалагаше върху шансовете му да постигне целта си. Но с времето интересът към въпросната атракция спадна. За няколко секунди Зенаид почти се поддаде на съблазънта. Той беше безспорно хубав мъж — нито грам тлъстина и сто и двайсет килограма мускули, а тя не се бе любила бог знае откога, или по-точно от раздялата си с Лари, въпреки попълзновенията на мнозина мъже в Милуоки. За миг се изкуши, най-вече от искрена обич към този благодушен великан. Но мисълта за положението, в което се намираха всички, и за риска да бъдат прогонени от родното място, разсея едва зародилото се желание и намали още повече шансовете на Лавиолет; да преспи с него сега, след толкова години на отказ, би наподобявало до болка заупокойна молитва. Не!
— Облечи се, глупако, ще настинеш.
— Мога ли поне да легна при теб?
— Това е нищо няма да ти помогне.
— О, известно ми е — отвърна великанът и в гласа му прозвуча безкрайно огорчение. — Чудесно те познавам. Но все ще е по-добре от нищо.
Той се изправи. Зенаид приповдигна юргана и Франсоа-Ксавие легна до нея. За миг настъпи мълчание.
— Освен това исках да си поговорим — каза Лавиолет. — Всички са убедени, че ще измислиш нещо.
— Аз пък искам да ви кажа, че всички жестоко се лъжете.
— Ще измислиш. Дори Алекс е сигурен в това.
Ново двайсет!, помисли си Зенаид едновременно с раздразнение и известна гордост. Ето ме в ролята на Спасителя. Не бих се учудила, ако дядо също очаква от мен да уредя нещата, въпреки че дума не обелва.
— Да не би случайно да сте се обзаложили?
— За момента си на пет срещу едно — призна Лавиолет. — Имай предвид обаче, че довчера беше на петнайсет. Пристигането ти обърка съотношението.
И тогава се случи нещо странно — тя заговори и едва след това си даде сметка какво беше казала.
— Ще заминем тримата — ти, Алекс и аз. Ще отидем в Монреал, в Торонто или на края на света, но ще намерим негодника, който носи вина за продажбата. Дори и да е в Австралия. И ще го заставим да промени решението си. Не ме питай как ще го направим, тъй като нямам никаква представа.