Помисли си, че ако става дума за мъж, би могла да прибегне до обичайната си стратегия. В противен случай шансовете за успех щяха да бъдат нулеви.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Навит съм! — възкликна с ентусиазъм Лавиолет.
И точно в този момент Зенаид осъзна, че току-що е взела решението. И се смая. Дори и през ум не й минаваше, разбира се, че би могла да съществува някаква връзка между онова, което й се бе случило в Милуоки, и положението в Мисиками. За момента двата случая й се струваха абсолютно независими един от друг и така щеше да бъде още известно време.
— И Алекс ще се съгласи — каза Франсоа-Ксавие.
Не го слушаше. Не само че категорично изключваше вероятността двата случая да са свързани, но дори виждаше в мисията, с която доброволно се бе нагърбила, начин да се реваншира за провала си в Милуоки.
— Не можеш да си представиш колко съм доволен, Зенаид.
— Какво пък, толкова по-добре.
Изведнъж изпита смътен страх от отговорността, която поемаше на плещите си.
— Междувременно — отбеляза Лавиолет — играчките ми направо ще се пръснат.
— Това си е твой проблем — отвърна Зенаид. — Предупредих те.
— Навремето — поде Алекс Дьошарм — четох една книга, озаглавена „Ревящата мишка“. В нея се разказваше историята на измислена държавица в Европа, затруднена да балансира държавния си бюджет, поради което решава да обяви война на Съединените американски щати. Идеята на Министерския съвет е да влезе във възможно най-безкръвно сражение и след като, разбира се, загуби войната, да се уреди по подобие на Германия с нещо като плана „Маршал“, за да си оправи финансите.
— Е, и?
Вървяха през гората, затъвайки в най-малко еднометров сняг; Зенаид обожаваше тези разходки, които бе правила стотици пъти от най-ранно детство. Сега обаче се опитваше да потисне крайно неприятното чувство, че тази можеше да се окаже последната.
— Правителството изпраща декларацията си за обявяване на война във Вашингтон, но тъй като никой в Държавния департамент няма дори и най-малка представа къде се намира въпросната микроскопична държава, служителят, отговарящ за съответното досие, решава, че става дума за шега и хвърля декларацията в кошчето, сиреч — в архива.
Единайсетимата или дванайсетима войници от нападателната армия, пристигнали с кралската яхта, дебаркират на американския бряг в ден на пробна противоатомна тревога, в резултат на което предизвикват пълен хаос в Щатите и се оказват в крайно неловко положение.
— И ние сме мишката, която реве, така ли?
— Така ми се струва. Зенаид, знаеш, че не успях да разбера кой контролира втората компания, която от своя страна контролира първата компания, или другояче казано: тази, на която принадлежи дъскорезницата. Всичко, което знам, е, че само втората компания има годишен доход от триста и осемдесет милиона долара.
— И следователно третата компания би трябвало да е още по-значителна?
— Именно. Без да говорим за вероятността да съществува и четвърта компания. И дори пета, която да покрива първите четири.
— Когато стигнем до „Дженерал Мотърс“, спираме.
— Каквито и да са тези хора, те безспорно разполагат със стотици адвокати. Мога ли да ти задам един въпрос, Зенаид?
Ще ме пита за Лавиолет.
— Става дума за Франсоа-Ксавие — продължи Алекс. — Наистина ли държиш толкова много да го включиш в нашата експедиция? Съгласен съм, че е един от най-добрите хокеисти в Канада…
— В почивка е, откакто през септември си докара травма.
Дори и тренировки не е започнал все още.
Зенаид печелеше време и ясно съзнаваше това. Подвоуми се няколко секунди, после се реши и разказа цялата история в Милуоки.
Мълчание.
— С една дума — отбеляза Алекс, отстранявайки от пътя й нискораслата клонка на една лиственица, — вземаш го като телохранител.
— Точно така.
— Има ли вероятност да съществува връзка между продажбата на дъскорезницата и дейността на твоите приятели Кесъл в Милуоки?
— О, не, за бога! — възкликна Зенаид. Само това липсваше!
Излязоха на поляната, където през пролетта преди петнайсет години Лавиолет бе построил за нея разкошна колиба, в която — сега си го спомняше с умиление — се бяха забавлявали да сравняват анатомиите си. Именно тогава Лавиолет си бе наумил да прави „чук-чук“ с нея. Намерение, което така и никога не успя да осъществи.