Край на съобщението.
— Адски ми харесва чувството за хумор на този тип — каза Зенаид. — А да не говорим за стила му.
— Завършила е филология. Докторат по руска литература.
— Значи става дума за жена? Седмата любовница?
— Четиристотин петдесет и шестата.
Той отпи глътка кафе и се усмихна.
— Мога да ти обясня кода, който използваме с нея. Или с останалите стари лели.
— Но няма да разбера, така ли?
— Ще разбереш, естествено. Не се прави на интересна.
Не бе поръчал нищо, но фръцлите му донесоха яйца и риба, залята с неидентифициран сос, по чиято едничка миризма човек лесно можеше да се досети, че съдържа нитроглицерин, подсилен с лют червен пипер.
— Ще ме напуснеш ли, Зенаид?
— Малко рано е да говорим на тази тема. Няма съмнение, че Мравките не могат да се доберат до нас, но все още ни обсаждат.
— Ще ме напуснеш.
— Да не говорим повече за това.
Той поклати глава, продължавайки да се храни.
— Това е моя реплика, Ганьон. Бъркаш текста. Напротив, по-добре е да поговорим сега.
— Защото Пат, Лавиолет и другите пристигат утре?
— Това би било напълно основателна причина. Двамата с теб никога не сме оставали прекалено дълго сами.
— Има ли и друга причина?
— Да — кимна той.
Бил почти готов да направи удара си на покер. Да започне атаката си срещу Лодегър. Старите лели свършили всичко необходимо. Почти приключили работата си. Всичко било въпрос на няколко десетки часове. Може би и на по-малко. Той, Гантри, бил на границата да започне офанзивата си срещу Мравките. След което нямало да им остане нищо друго, освен да чакат резултата. Да видят дали ще се получи нещо, или не.
Каза всичко това е обичайния си нехаен тон.
Няколко секунди тя остана вцепенена от изумление.
— Не знаех, че е толкова близко.
— Неминуемо би била по-подходящата дума — уточни Гантри. — Не отговори на въпроса ми.
— Да.
— „Да“, че не си отговорила на въпроса ми, или „да“ в отговор на въпроса ми?
— И двете.
Зенаид наблюдаваше дългите пръсти на Гантри, което не бе нищо повече от опит да избегне погледа му. Забеляза, че леко треперят, и гърлото й се сви. Знаеше, че ще бъде тежко, но не чак до такава степен. Той е несравнимо по-нежен и чувствителен, отколкото смяташе. Тези диваци изглеждат мъжествени, силни и интелигентни, но в действителност са крехки и уязвими.
Най-малко сега му е времето да се сополивиш, трътко глупава!
Но гласът на Гантри звучеше все така безгрижно.
— Не ти ли харесва тукашния ми дом?
— Чудесен е.
— Ще вдигна още един, някъде другаде. Без момичетата.
— Не.
— Във всички случаи ще построя и нова джонка. Е, стига да нямаш нищо против, разбира се.
Тя наведе глава и точно в този момент — слава Богу! — тъпият компютър бе осенен от вдъхновението да изпише на екрана още една от паролите.
— Виж, „Хасдрубал“.
— Видях.
Продължавайки да дъвче, той протегна ръка и натрака на клавиатурата поредната абракадабра. Получи в отговор идентични дивотии. Не помръдна, запазвайки все същото невъзмутимо изражение. Край на съобщението. То бе много по-кратко от първото, с „Мозамбик“.
— Ако се наложи — продължи Гантри, — готов съм да живея дори в колиба в Канада.
Зенаид премълча.
— Но все пак се омъжи за Лари Елиът.
— Никаква връзка.
— Навремето спечелих двеста и петдесет милиона долара. Мога пак да го направя.
— Виж, това вече е наистина глупаво като довод.
— Права си. Оттеглям го. Ти свърши фантастична работа за Роарк. Дори Марти Кан не може да се начуди.
— Той ли ти го каза?
— Ъхъ.
— Благодаря ти, че ми го съобщи.
— Проведохме чисто мъжки разговор. Останах с впечатлението, че не си спала с него.
— Не му се уреди въпросът, макар че на два-три пъти за малко да стане. Имала съм девет хиляди осемстотин осемдесет и седем любовници, но той не фигурира сред тях.
— Защото вече си била наумила да отвориш собствена кантора, която да конкурира неговата, и защото една интимна връзка с него доста би усложнила нещата.
Господи, пак се започваше! Никога не беше споделяла с Гантри плановете си, а ето че той четеше в нея като в отворена книга. И ти би понасяла това в продължение на петдесет години?