— Изобщо не си ми казал за това!
— Мислех, че го знаеш, Зенаид.
— И същите мерки са били предприети по отношение на всички, които се намираха на джонката?
Естествено. Как по-рано не се сетих за това?, помисли си Зенаид. Не бе видяла по-далеч от собствения си голям нос, от Алекс Дьошарм, жена му и децата му. Но Гантри не оставяше нищо на случайността. За пореден път се почувства раздвоена между възхищението, което изпитваше от интелигентността на Гантри, и разочарованието от собствените си недостатъци.
— Къде във Франция?
— Не знам.
— Къде са родителите ти?
— В Париж. Заедно със сестрите ми.
— И баща ти е позволил да го убедят да напусне Канада?
— Забравяш, че сега Мисиками принадлежи почти изцяло на Гили-Гили.
В Мисиками родителите на Лавиолет държаха бакалница, която бе същевременно и бензиностанция. Можеха да я запазят, но в амбицията си да прогонят всички Ганьон и Лавиолет, Макгилди бяха побързали да построят свръхмодерна дрогерия, чиято конкуренция се оказа гибелна. Още повече, че на персонала на дъскорезницата (собственост на Макгилди) бе наредено да пазарува навсякъде другаде, но не и от Лавиолетови. А и новонаетите работници бяха до един проклети англичани.
— Така че заминаването се налагаше само по себе си… Сестрите ми продължават следването си в Париж. Там също говорят на френски. С акцент, вярно, но все пак на френски, Фабиан иска да стане актриса или певица. Най-вече певица. Жил Виньо й казал, че има хубав глас.
Зенаид обикаляше улиците на Капит, придружавана от огромния Лавиолет и охраняващите ги ибани начело с Ранда. Капит беше малко градче, селище от рода на онези, в които навремето в Канада индианците са заменяли своите кожи. Тук ролята на някогашната Компания на залива Хъдзън изпълняваха китайски търговци, които изкупуваха латекса, сагуто, плодовете и зеленчуците, доставяни от ибаните от хълмовете с пироги. Разнасяше се остра миризма на тиня, разлагаща се риба и ферментирали плодове. По бреговете на Ражанг се точеха типичните наколни жилища, които с нанизаните си една до друга стаи нерядко достигаха двеста-триста метра дължина. Джунглата бе навсякъде; често я палеха, за да освободят обработваема земя, но тя бързо си я отвоюваше обратно. Дебрите й целодневно и особено привечер кънтяха от писъците на маймуни, калаоси и безброй други пернати.
— Ще останеш ли при Гантри, Зенаид?
— Не.
— С удоволствие бих ви навестявал между два хокейни сезона или тук, или на проклетата ви джонка. Би било интересно като ваканция, пък и бих могъл да му ударя една бродерия.
Или, другояче казано, да го удари на живот. А пък аз ще ти извъртя един тегел, глупако дебел!, помисли си Зенаид.
Или, казано с по-прости думи, един колосален шамар. Ранда ги покани в дома си, в „дългата къща“, на която беше „туа рума“, сиреч вожд (макар че при ибаните йерархията бе доста относителна). Наложи им се да пият „туак“, оризова ракия, и да се прехласват пред колекцията от човешки черепи, овесени на голяма желязна халка до вратата, с която Ранда извънредно много се гордееше. Притежаваше шейсет и четири парчета, между които, по думите му, фигурираха три английеки от XIX век и трийсет и два японски от 40-те години. Колкото до по-скорошните придобивки, обясненията му бяха значително по-мъгляви.
— Очарователен тип — отбеляза Лавиолет на излизане. — Може само да се радваш, че ще си имаш такъв съсед.
— Ще си намериш друго място, където да си прекарваш ваканцията, Лавиолет. Няма да живея с Гантри. Просто чакам цялата тази история да приключи, независимо по какъв начин, и се връщам в Америка.
Което, поне според нея, бе вече въпрос на не повече от две седмици.
Независимо по какъв начин.
През следващите дни в Капит започнаха да пристигат куриерите. Ставаше дума за пратениците, чиято задача бе да пренесат досието на Мравките, съставено в пет екземпляра. Този път черно на бяло, без никакви кодове.
— Мога ли да го прочета, Гантри?
— Разбира се.
— Защо пет?
И си отговори сама в момента, в който зададе въпроса.
Пет, за да увеличат шансовете поне един от екземплярите да пристигне на местоназначението си. А там от него щяха да извадят други копия.