Горкият Лавиолет!
— Имам още един недискретен въпрос, Зенаид.
Тя предусети какъв и побърза да го предвари:
— През нощта двамата с Франсоа-Ксавие си бяхме легнали заедно, но нищо не се случи.
Трябваше да се досети, че в едно толкова малко градче посещението на Лавиолет не би могло да мине незабелязано.
— Честна дума? — попита Алекс.
— Честна дума! Колко заложихте този път?
— Сто долара.
— Че ще отстъпя или напротив?
— Напротив.
— Спечелили сте сто долара.
— Двеста и петдесет. Залогът беше две и половина срещу едно. Почти всички бяха убедени, че този път ще успее. Че най-сетне ще успее, искам да кажа.
— Е, не се получи!
Бяха на брега на езерото, на около два километра от селището. Дъскорезницата се намираше малко по-далече вляво, до замръзналия водопад.
— Макар че бих предпочел да се беше получило — отбеляза Алекс. — След като тримата заминаваме на война, никак не бих искал да си имаме сексуални проблеми в нашия експедиционен корпус. Да си чувала някога мишка да реве?
— Не знам защо, но виждам и трима ни по-скоро като мравки — промърмори замислено Зенаид.
Тя грабна шепа сняг, направи голяма топка, търкулна я по заледената повърхност на езерото и напъна гърди.
— Грр-ауу!
Ревът на освирепяла мравка.
Първа част
1
Кантората на Лодегър се намираше в началото на Бродуей. Преди три години беше готов да плати за помещенията в брой, но Макартър, с присъщата си досадна мания по отношение на мерките за сигурност и навика да си пъха носа навсякъде, го разубеди. В крайна сметка придобивката бе реализирана на кредит (значително по-скъпо, но очевидно проблемът не беше в това). Лодегър си отмъсти, закупувайки три етажа, макар че два бяха напълно достатъчни.
Пристигна там няколко минути преди пет сутринта. Тази завидна точност, както и феноменалната му трудоспособност, бяха измежду изключително редките общи черти, които имаха с Макартър. На хиляди километри отвъд Атлантика Лондонската борса вече бе започнала работа. Лодегър влезе в залата с телексите и компютрите и прекара там повече от час в проучване на котировките. Нищо съществено. Предприетите от него през последните седмици три операции — и трите напълно законни и неуязвими и за най-придирчивия контрол — даваха чудесни резултати. След това влезе в кабинета си, облицован с неизменното дърво и биволска кожа, и се задълбочи в преписките. Телефонът започна да звъни към седем и половина. Беше способен да поддържа разговор на най-високо техническо равнище (включително да слуша нескончаемите хленчове на Манди) и същевременно да следи цифрите, нижещи се на екраните, на шестте монитора пред себе си. Случвало му се бе, като поредно доказателство за съвършенството на личната му умствена организация, паралелно с гореспоменатите дейности да редактира на ръка бележки по трети въпрос или пък чернова на писмо, което след това даваше на машинописките.
А това не можеше да постигне дори и Макартър. Все пак има области, в които превъзхождам този кучи син.
Милан се обади към осем и двайсет. Той, разбира се, не каза, че е Милан. Всъщност не каза нищо повече от това, че е крайно наложително да се срещнат. Предложи това да стане същия ден между дванайсет и един, като предостави избора на мястото на Лодегър.
— Обядвам в „Ейдриън“ — каза Лодегър. — Ще бъда там в дванайсет и четвърт.
Затвори и прие последователно три нови обаждания, включени на изчакване. В девет проведе обичайното си понеделнишко съвещание с петима от сътрудниците си, всеки от които отговаряше от негово име за една или друга сделка. Четирийсет и пет минути по-късно прие Сол Абромович, който се занимаваше с инвестициите в недвижими имоти (или поне с онези от тях, които му бяха известни, тъй като изискваното от Макартър разпределение беше такова, че самият той нямаше понятие за над осемдесет процента от текущите операции).
Междувременно Уолстрийт бе отворил и започнал да бълва котировките си на четири допълнителни монитора.
Две поредни срещи в единайсет и в единайсет и четирийсет. Една минута след края на втората среща Лодегър се качи в кадилака си, чийто шофьор (друг необоснован риск според Макартър, но да върви по дяволите!) бе чистокръвен колумбиец от Меделин и се казваше Едуардо (Еди) Ферер. В дванайсет и четвърт колата спря пред „Ейдриън“ на Четирийсет и пета източна улица. Директорът на ресторанта, французин от Кастелнодари, който беше едновременно и главен готвач, дори и не подозираше, посрещайки го, че по силата на чудесно изпипана банкова комбина този тъй редовен клиент е негов шеф. Лодегър имаше работен обяд с друг свой сътрудник, официално собственик на малка самолетна компания в Уайоминг, който в действителност отговаряше за транспорта на Мравките-пътешественици. Казваше се Картър Бъкмастър и преди пет години, през героичната епоха на първите Мравки, бе нает по препоръка на самия Ел Сикарио (Бъкмастър обаче нямаше и представа за това и продължаваше да смята, че са го избрали заради достойнствата му, впрочем напълно реални). Беше ветеран от Виетнам, отличил се при бомбардировките над Ханой, и освен това притежаваше забележителен организаторски усет…