При превземането на съдебната палата в Богота през 85-а например бяха убити деветдесет и пет души, между които председателят на Върховния съд, единайсет полицаи и войници и трийсет и двама съдии и сътрудници на съдебните органи. Официално, разбира се, това бе обявено за акция на терористичната група М 19, но колумбийските власти знаеха много добре, че зад нея стои Картелът: „те“ искаха да унищожат делата за екстрадиране и съдебните архиви и да всеят ужас сред магистратите. Пари или олово — методите оставаха същите. Много съдии предпочетоха да си подадат оставката.
След убийството на един съдия и на някакъв полицейски началник властите арестуваха един от членовете на Картела, но директорът на затвора почти веднага го освободи.
Пред гнева на Съединените щати Картелът дори предложи на колумбийското правителство той да изплати външния дълг на страната (четиринайсет милиарда долара), а в замяна да получи имунитет и узаконяване на кокаина. Държава в държавата. Чиста проба параноя.
Макартър „ги“ прогони от мислите си. Спомни си за телефонното обаждане от същия следобед. Измежду десетките обичайни повиквания секретарката му, чудесно обучена да пресява кореспондентите, му прехвърли именно това. Лицето на другия край на линията заяви, че се казва Торнстън и се обажда от името на адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. По много спешен въпрос. „Господин Макартър, имам за вас съобщение от страна на един от нашите клиенти, който навремето ви е платил осемстотин долара. Той би искал да ви предостави колкото може по-скоро някои важни документи от изключително лично естество.“ Макартър отговори, че повече уточнения не са необходими и че през следващите два дни ще бъде в Ню Йорк.
Единайсет минути след полунощ. Продължаваше да се върти в леглото. Две минути по-късно на външната врата се позвъни. Прислужниците си бяха легнали, така че навлече един халат и отиде да отвори. Озова се лице в лице с около трийсетгодишен мъж с очила със стоманени рамки, който носеше дипломатическо куфарче. В коридора зад него забеляза още четирима мъже, чиято дясна ръка бе многозначително пъхната под сакото.
— Господин Макартър? Може ли да вляза? Казвам се Гари Калаферте. Работя за господин Торнстън.
Макартър се отдръпна. Мъжът влезе; онези четиримата останаха в коридора. Калаферте се насочи направо към просторната дневна, обзаведена от Лети. Постави върху масата дипломатическото си куфарче и го отвори.
— Господин Макартър, оригиналът на съобщението на нашия клиент е записан на тези дискети. Предположихме обаче, че нямате компютър в дома си.
— Така е, всичките ми компютри са в кантората — кимна Макартър, чувствайки как постепенно го обзема едновременно приятна и тревожна възбуда.
— Затова разпечатахме текста на съобщението. Заповядайте.
Около двеста страници. Стандартна компютърна разпечатка.
— И трябва да изчета всичко това тази нощ? — вдигна вежди Макартър.
— Наредено ми е най-настоятелно да ви го препоръчам — отвърна Калаферте.
Макартър пробяга с очи по първата страница, после по втората. Четеше невероятно бързо. Само на тях срещна шейсет и едно познати имена. Премина на трийсета или трийсет и пета страница. На нея фигурираха други деветнайсет, добре известни му имена, от които осем „сигурни“ (в един или друг момент през последните шест години лично бе използувал споменатите мъже или жени) и единайсет „вероятни“ (не познаваше, разбира се, всички онези, до чиито услуги прибягваше Лодегър, но бе повече от сигурен, че въпросните единайсет лица са Мравки).
— Още нещо?
Калаферте извади от куфарчето си втори набор документи, този път напечатани на обикновена машина, който съдържаше списък на вестници, телевизионни станции и радиокомпании, както и — естествено! — имената на началниците на съответните служби в съответните федерални учреждения.
— Ясно — кимна Макартър.
— С това задълженията ми приключват — заяви Калаферте. — В допълнение трябва само да ви уведомя, че съществуват около седемстотин копия от тези документи, които са разпратени, където е необходимо. Впрочем помолиха ме да използвам по-скоро термина „заложени“.