От този момент нататък той е в ръцете ми.
Както и „онези там“.
Чудесен двоен удар!
Новината, че заложниците са освободени, окончателно го успокои. Също и констатацията, че нито Гантри, нито канадката са били екзекутирани. Ракетата действително бе спряна по средата на полета си. И насочена към друга цел.
Всичко се развиваше добре.
Позволи си дори лукса да се свърже с адвокатската фирма „Джефри, Томази и Торнстън“. Без да се назовава, поиска да говори с Гари Калаферте. Калаферте отсъстваше. Тогава Макартър помоли да го свържат с Торнстън, на когото предаде съобщението си до мравия лъв за победата му над хименоптерите, които бяха прекратили преследването.
Гантри ще разбере, ще прояви безспорно известна подозрителност, но накрая ще приеме очевидното.
Всичко вървеше наистина много добре.
Освен може би в Колумбия. И имаше защо. Колумбийското правителство реагираше със завидна смелост на безумните заплахи, които му отправяха „онези“. „Те“ действително се бяха поставили в положение, от което имаше твърде малко шансове да се измъкнат невредими. Декларацията на колумбийския президент Виргилио Барко бе категорично доказателство за това. Истинската война срещу дрогата започваше! Толкова по-зле за „тях“.
През следващите дни „Макартър се посвети на официалните си клиенти, които съставляваха най-доброто му прикритие, но преди всичко на разгръщането на цялата си финансова мощ, усъвършенствайки още повече механизмите за сигурност, анализирайки внимателно и най-незначителната от инвестициите, които бе направил. Сега управляваше общо над четиристотин милиарда долара. Или поне доколкото съществуваше напълно реална възможност «онези там» да загубят смехотворния си двубой с колумбийските власти. Както и в случай на засилване на американския федерален контрол върху операциите по прането на пари.
Посети последователно «Морският вълк» и Грациела“.
Там всичко беше наред. Чудовищната машина, която бе създал, продължаваше и щеше да продължава да действа независимо от обстоятелствата. Все така налице и в пълна готовност бяха приспособленията, които при нужда щяха да позволят мигновеното заличаване на информацията, съдържаща се в паметта на всички компютри, А в случай на унищожаване или залавяне на двете яхти щафетата незабавно щеше да бъде поета от трите центъра, намиращи се в Ирландия, на Каймановите острови и във Франция, които в момента бяха замразени, но можеха да бъдат приведени в действие за четирийсет и осем часа. Преди повече от година Макартър бе предвидил и дори започнал разработването на трети вариант за предислокация.
В началото на август получи вести от Япония. Неговият Общ план бе одобрен, оставаше да се доуточнят някои подробности. Вероятно би могъл спокойно да преговаря по тях от разстояние, но предпочете да го направи на място. Предусещайки какво ще се случи в Ню Йорк (поне се надяваше, че нещо ще се случи; достатъчно бе „онези там“ да удържат на думата си), Макартър предпочете да бъде някъде по-далеч.
Лети отново отказа да го придружи.
Лодегър беше болен от грип. Чувстваше се трескав, отпаднал и постоянно се секнеше. Разликата между температурата в кантората му или в мезонета на Парк Авеню и тази на манхатънските улици, смазани от пренаситения с влага пек, го караше ту да зъзне, ту да се облива в пот.
Освен това беше ядосан, напрегнати доста разтревожен.
Причината в никакъв случай не бе в операциите, свързани с аферите „Йелоухед“ и „Обауита“, които бяха най-малката му грижа, а и всъщност вече приближаваха към победен завършек.
Ядоса го съобщението на Милан. Бяха прекратили окончателно преследването на Гантри. Чисто и просто се отказваха да го убият, и толкоз. По „тяхна“ изрична заповед. И не можеше и дума да става тя да бъде престъпена. По неизвестни за Милан причини „те“ бяха решили, че нито Гантри, нито канадката, нито който и да било, замесен в тази история, не трябва да умре. Милан дори не се бе опитал да разбере нещо повече и незабавно бе изтеглил хората си.