— Да — потвърди Гантри с неизменния си, тъй характерен безгрижен тон.
— Този Джоунс е действително доста сложна личност. Но защо, по дяволите, се е обърнал един вид за помощ именно към вас?
Погледът на Гантри се спря върху екрана, където Сталоун се въргаляше в калта на някакъв затвор, изтърпявайки откровено садистично наказание:
— Има много обяснения — отвърна той. — Джоунс си е послужил с мен, за да осигури собственото си издигане, за да се отърве от някой, който му е пречел.
— Хитро.
Сега вече е много по-добре. Отново си предишният Макартър. На косъм беше, вярно, но все пак не се предаде.
— Според мен — продължи Гантри — не е изключена и вероятността Джоунс да е изпитвал отчаяна нужда да докаже на някого, чиято интелигентност и мнение цени — основателно или не, — колко е гениален и какво могъщество е постигнал.
— Търсел е просто достоен зрител, дори с риск отчасти да се компрометира — нали това искате да кажете? Нещо като ексхибиционизъм?
— Да. Или пък смътно се е надявал, очаквал е, при това може би без да го осъзнава в началото, че този зрител, този привилегирован и единствен свидетел ще съумее да приложи спрямо него наказанието, което самият той е знаел, че заслужава.
— Напразни надежди, струва ми се. Освен ако не поемете безумния риск да направите всичко, което е по силите ви, Джоунс да бъде наказан.
— А може би — поде отново Гантри с привидно безразличие — просто е искал да изпробва защитата си. Да се увери, че дори Лакомника, към когото изпитва уважение и дори нещо като странни приятелски чувства, не е способен да я разбие.
— Смятате, че още от самото начало е прозрял вашата… да речем, стратегия и начина, по който възнамерявате да се възползвате от него и от особения му характер, за да се спасите?
— Дали е от самото начало, това не знам. Но мисля, че наистина е прозрял стратегията ми доста отдавна. И че умишлено се е оставил да бъде манипулиран.
— Излиза, че този Джоунс е също толкова странна птица. И за мен е очевидно, че вие сте не по-малко интелигентен от него. Любопитно нещо, Джонатан. На едно определено ниво на интелигентност, на което в никакъв случай няма навалица, често се установява учудващо сходство. Както например между алпинисти, които са изкачили връх, недостижим за мнозинството простосмъртни.
— Между мен и Джоунс не съществува никакво сходство.
Дори и най-малкото. А и не бих искал да съществува. Джоунс и неговите съучастници имат нещо общо по-скоро с Кей Крок, създателя на „Макдоналдс“. Кей Крок заля Америка с хамбургери. Той осигури на всички, дори и на най-онеправданите, достъп до свещения символ на отмората и спокойствието, на семейните разходки, на известна форма на утеха. Джоунс и неговата банда се занимават със същите консуматори, но ги снабдяват с „крак“, осигурявайки им достъпен и евтин начин да се самоунищожават, да гинат в насилие и болести. Всеки ден умират шестима американци. Така че не ме сравнявайте с Джоунс. Той е конник на Апокалипсиса.
Думите изплющяха като камшик, разсейвайки без остатък привидната апатия на Гантри, който за втори път впи поглед в Макартър.
Мак, току-що постигна нещо, което не е по силите на всеки. Накара Гантри да избухне. Той изгаря от желание да те убие. Да те стисне за гърлото, да те вдигне (преспокойно би могъл да го направи с една ръка) и да те хвърли през прозореца. И най-вероятно ще се разбиеш на ръба на по-малкия от двата басейна на „Ориентал“. Той е прав: несъзнателно искаш да те убият, да бъдеш наказан.
Неподвижност.
Първи се размърда Гантри, но само за да се отправи към вратата. След три-четири стъпки обаче отново застина на място и възвърнал нехайния си тон, промълви:
— За нещастие не вярвам в божието наказание, Макартър. И все пак Бог знае, че искам то да ви сполети. Пожелавам ви всички беди на света и се надявам, че ужасно много ще страдате.
— Лека нощ, Джонатан — усмихна се Макартър.
— Няма да се бавя повече, Лети. Тук е десет часът сутринта. Самолетът ми излита в седемнайсет и трийсет. От Париж ще взема самолет за Лондон, а от Лондон имам връзка за Насау, където ще ме чака Джейк. Освен ако не искаш да дойдеш да ме посрещнеш?