— Ще те чакаме в къщи.
Гласът на Лети беше както винаги спокоен.
— Невероятно съм щастлив, че се прибирам, скъпа. Този път всичко ми се стори ужасно дълго. Уредих всичко, така че отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно.
— Радвам се.
— Целувам те възможно най-силно.
— Аз също.
Опита се да добави още нещо. Но не се сети какво. Всъщност Лети вече бе затворила.
Макартър на свой ред остави слушалката и напусна апартамента.
Навън го чакаше лимузина, която щеше да го откара на предпоследната му среща в Банкок, а след това на една вечеря, която не бе успял да откаже. Но генералът и бизнесмените, които настояваха да присъства на нея, щяха да му предоставят на разположение хеликоптер, за да го откара на летището навреме, веднага след вечерята — тук, в Азия, обедите и вечерите бяха безкрайни.
Настани се на задната седалка на кадилака, поздравяван раболепно от целия персонал на хотела — портиери, шофьори… Раздаде им щедри бакшиши. Уредих всичко, Лети; отсега нататък ще прекарваме много повече време заедно. Така беше. Смъртта на Лодегър и мерките, които бе взел, за да осигури наследници на този жалък глупак, щяха да му предоставят много повече свободно време. От друга страна не беше изключено събитията в Колумбия да доведат до намаляване на постъпленията на пари за пране, а следователно и за инвестиране. Общият план се развиваше чудесно; точно сега бе моментът да си даде почивка.
Най-малко петнайсет дълги дни в компанията на Лети и момичетата, на острова им в Каикос или другаде. Това щеше да реши Лети.
По време на вечерята му бе доста трудно да поддържа деловия разговор. После хеликоптерът на всемогъщата тайландска армия го откара на летището, където успя да се качи съвсем навреме на самолета на „Ер Франс“. Имаше резервирано място в първа класа, на третия ред вдясно, до прозореца. Лявата седалка беше празна, макар че всички останали места бяха заети. Изпи традиционната чаша шампанско.
Ел Сикарио седна до него точно преди да затворят вратите.
— Ще сляза по пътя. Какво ви каза Гантри?
— В общи линии това, че няма да ме атакува, ако не го атакувам.
Макартър се престори, че търси нещо под седалката си и се надигна. Зад тях, на четвъртия ред, седяха двама мъже, които като че ли спяха, а отпред, на втория ред, около трийсетгодишна двойка със слушалки на ушите гледаше филма.
— Без нерви, Мак. Двамата зад нас са мои хора и разбират само испански и китайски.
Макартър седна.
— Ще ме убиете ли, Матаморос?
— Можете да ме наричате Юън. Никой не ме е наричал така от седемдесет и втора година. Знаете ли къде съм скрил Ейми?
— Не.
— Бихте ли ми казали, ако го знаехте?
— Не — усмихна се Макартър.
— Бях на косъм от решението още със завръщането ми от Саравак да дойда директно при вас и да ви убия заедно със семейството ви. Само че след това „онези там“ щяха да убият мен и вече нямаше да има кой да се грижи за дъщеря ми.
Можете ли да разберете това?
— Без особени затруднения.
— Разкрихте ли „им“ кой съм?
— Не.
— „Те“ никога не са го знаели. Вие сте единственият, който знае това. Ще се наложи да свикна с тази мисъл. Всъщност вече започвам да свиквам.
— Много добре.
— Бях на части от секундата да убия момичето, а след това Гантри и неговите ибани. И нищо не би могло да ме спре, освен името Еймй. Но да сменим темата. Размислих върху разговора, който водихме в Бразилия. Предвидили сте вероятността „те“ да бъдат победени, нали? Независимо дали от правителството или от другиго.
Ето въпросите, които трябваше да ми зададе още в деня, когато се правехме на акробати над Североизточна Бразилия. Сега бих могъл да реша и да не му отговарям.
— Да — отговори Макартър. — Да, естествено.
— И какво ще стане тогава?
— Ще ги заместят нови хора. Значително по-умерени централизатори, бих казал. Не чак такива монополисти. Колкото до търговията, резултатът ще бъде почти същият.
— Но затова пък лично за вас всичко ще бъде много по-различно.
— Въпросните нови хора ще трябва задължително Да минат през мен.
Юън Гарет поклати глава и запали цигара.
— Мисля, че няма да ви е необходимо много време, за да „ги“ убедите, че сте незаменим. А що се отнася до мен?
Макартър взе нова чаша шампанско. Чувстваше леко опиянение, но в никакъв случай не беше пиян. През живота си никога не бе пил толкова, че да загуби самоконтрол.