— Оттук, моля.
Макартър тръгна в указаната посока, изкачи един етаж, подмина кабинетите от дясната му страна и продължи по някакъв коридор. Следващата врата изглеждаше дървена, но в действителност се оказа бронирана и снабдена със солидни ключалки. Зад нея имаше нещо като вестибюл, където Макартър завари една секретарка и двама мъже, въоръжени, както предположи — нямаше понятие от оръжия, — с картечни пистолети.
— Кафе?
— Да, ако обичате.
Секретарката, която дори не се поинтересува за името му, го покани в друг кабинет, намиращ се зад поредната двойна тапицирана врата. Макартър влезе. Забеляза белите пластмасови венециански щори, които закриваха плътно двата прозореца, отказа да седне в едно от бежовите кожени кресла и остана прав, чувствайки как отново го обзема раздразнение. Лодегър говореше по телефона и се задоволи да го поздрави само с леко кимване, съпроводено от неопределен жест с ръка. Бе облечен както обикновено, с малко пресилена елегантност. Все така носеше на кутрето на лявата си ръка тъпия си син диамант и кадилакът долу, в гаража, очевидно бе негов. Слава Богу, поне вратовръзките му са дискретни, помисли си Макартър.
Секретарката донесе кафето и излезе, затваряйки внимателно след себе си тапицираната врата. Телефонният разговор започваше да става досадно дълъг; Макартър забеляза една врата вляво от себе си и я отвори.
— Сега идвам — подхвърли Лодегър зад гърба му.
Човекът от охраната се отдръпна, за да стори път на Макартър. Колегата му в подножието на тясната стълба на свой ред отстъпи назад и с цевта на оръжието си посочи намиращата се на десетина метра едва забележима поради вече обилно сипещия се сняг малка желязна врата на страничната стена на фабриката. Макартър застана пред шпионката. Отвориха му. Веднага вляво нагоре тръгваше стълба и той пое по нея, отчитайки следящите го камери и разположените на равномерни интервали телохранители. Озова се в стая, една от стените на която от край до край и на височина човешки ръст бе направена от дълго опушено стъкло. През него се виждаше огромното стоварище, където боклукчийските коли се освобождаваха от съдържанието си. Тъкмо влизаше една от тях, и то точно онази, която бяха задминали преди малко. Макартър позна мъжете на стъпенките отзад. Колата прекоси хангара и спря в дъното.
Тутакси я заобиколиха подвижни електроуправляеми прегради и разтоварването незабавно започна: дузина сиво-сини стокилограмови найлонови чували.
— Откъде мога да сляза? — попита Макартър.
Два етажа по-долу се озова в бетонно подземие, състоящо се от пет стаи, където — естествено, в присъствието на вездесъщата охрана — сред почти гробна тишина работеха двайсетина мъже. В стаята в дъното вкарваха току-що разтоварените от боклукчийската кола чували и ги подреждаха до други такива, съвършено идентични, пристигнали с предишните доставки. Макартър преброи общо четирийсет и осем.
Плюс шест други, чието съдържание един екип изпразваше и започваше да сортира.
— По десет милиона в чувал.
Догонилият го Лодегър се усмихна.
— Ако се изключат, разбира се, волните или неволни грешки в момента на събирането. Но грешките са учудващо малко. Една на десет хилядарки, а дори и по-малко. Съжалявам, че не можах да дойда в Монреал и ви накарах да биете път дотук. Познавате ли Милуоки?
Макартър отговори отрицателно. Лодегър започна да изрежда причините, принудили го да се откаже от пътуването до Канада. Макартър слушаше разсеяно, наблюдавайки огромната купчина зелени банкноти. Почти всички бяха класическите стотачки, разпределени в пачки от сто хиляди долара. Веднага щом екипът, извършил първоначалното сортиране, приключеше работа, в съседната стая втори шестчленен екип поемаше щафетата и повтаряше операцията, след което пачките се пускаха на конвейера. Макартър тръгна покрай стоманения кожух на лентата. Три стаи по-нататък конвейерът изчезваше в бетонната стена през тръба с диаметър около трийсет сантиметра.
— И къде отива това?
— Във второто подземие, разположено под сградите на транспортната компания. Искате ли да видите?
Макартър кимна утвърдително и двамата се отправиха натам. Лодегър носеше обувки от крокодилска кожа — още нещо, което смътно подразни Макартър. Но почти веднага го изхвърли от съзнанието си, за да издири в изключителната си памет цифровите данни за Милуоки.