— Това е последната ти Коледа, Гантри! — заяви тя. — Знай, че няма да доживееш Великден.
— Значи имаме време — заключи Гантри. — Тръгвай, Пат.
Зенаид, това, което хапеш, не е онова, което си въобразяваш, че хапеш, а едно старо кожено яке, останало ми от студентските години.
По пътя спряха само два пъти. Първия, за да заредят на една бензиностанция, а втория, за да разплетат Зенаид и Гантри, които така се бяха увлекли в борбата си, че се бяха заклещили между предните и задните седалки. В Монреал, докато минаваха по булевард Ласал, към тях се приближи един полицай, заинтригуван от тримата мъже в моряшки костюми, единият от които носеше нещо, силно наподобяващо висока, съвършено гола девойка, увита в одеяла и жестикулираща като семафор.
— Какво става тук?
— Нищо особено. Защо? — ухили се Гантри.
Полицаят го заобиколи и се озова лице в лице със Зенаид.
— Сигурна ли сте, че всичко е наред, госпожо? — попита той.
— Гледай си работата, мръсно, затъпяло от пиене ченге! — изръмжа Зенаид.
— Това ми е подарък за Коледа — обясни Гантри на полицая. — Просто не ми го опаковаха.
Джонката беше тук, на котва. Същата джонка, абсолютно същата. Стори й се невероятно, че я вижда отново, и то тук, на заприщената с ледове, но все още плавателна Сен Лоран.
— Предупреждавам те, Гантри. Няма да остана на гадната ти джонка. Ще скоча в морето при първия удобен случай. А дори и преди това. Весела Коледа, Тони.
— Весела Коледа, Зенаид — отвърна Антъни Биърдсли, който беше придружен от съпругата си (както Пат Хенеси и Бабу, между другото). — Добре дошла на борда.
Тук бяха и ибаните, ала премръзнали до смърт, горките!
— Престъпление е да мъкнеш тези нещастници по такива географски ширини!
— Ако беше балийка, нямаше да има нужда да бия толкова път.
Той я хвърли върху леглото в просторната си каюта, още по-красива от предишната.
— След като и така, и така си платил да ти построят нова джонка, можеше да поръчаш да направят леглото малко по голямо.
— Държа да си ми винаги подръка, Ганьон.
Джонката цяла потръпна, докато нарастващото боботене на двигателите ги уведоми, че потеглят.
— И за какво ти благодарят всички в Мисиками, и то начело с дядо ми?
— За нищо.
— Тоест?
— За нищо, казах ти.
— Ти ли откупи Мисиками?
— Не…
— Кой тогава?
— Лавиолетови, Дьошармови и Ганьонови.
— Нищо не съм подписвала.
— Има време за това.
Той заключи каютата, след което изхвърли ключа в коридора през малкото зарешетено прозорче на вратата. Започна да се съблича.
— Май си наумил нещо, Гантри?
— Същото, което и ти. Наумил съм го още в един часа и петдесет и три минути сутринта на двайсет и седми юли, на един латексов дюшек, в един билек, на брега на Ражанг, в Саравак.
— Добре де, а как ще излезем от каютата, след като изхвърли ключа?
— Няма да излизаме от нея, преди да стигнем нос Добра надежда. Най-малко.
— Не си въобразявай, че ще получиш нещо. Нямаш никакви шансове.
Той се наведе над нея. Зенаид отхвърли двете одеяла на дядо и обгърна кръста му с крака.
— Ела насам — промълви тя.
И нежно започна да лиже раната на устната му, която сама му бе нанесла.
— А аз не те ли ударих много силно? — попита той.
— Покрай Лавиолет са ми се случвали къде-къде по-страшни изпълнения. О!… Боже мой, Джонатан! Аз…
И потресена млъкна. Ти го нарече Джонатан. Гръм и мълнии!
— Ти ме нарече Джонатан — каза Гантри.
— Кой това?
— Ти.
— Аз? Аз съм те нарекла Джонатан? Да не бълнуваш?
Явно започваш да приемаш мечтите си за действителност!
Тя се отпусна по гръб и затвори очи, обзета от неописуемо щастие.
— Зенаид, уверявам те, че ме нарече Джонатан!
— Говори по-ясно, нищо не чувам.
Тя изстена.
И миг по-късно промърмори:
— В деня, когато те нарека Джонатан, ще бъде много по-топло, отколкото сега.
— Мммм… — изсумтя Гантри, зает е други неща.
— Чуваш ли, Джонатан?
— Не — отвърна той.
Тя блажено се протегна.
— Все едно. Не се беше разбързал кой знае колко да дойдеш да ме вземеш.
Веднага щом излезе от Сен Лоран, „Лакомник IV“ пое курс право на юг. И много скоро започна да става все по-топло и по-топло.
„Там“, в Колумбия, валеше дъжд.