— Не. Някой друг?
— Лорънс Елиът.
Бившият съпруг, помисли си Лодегър.
— Успя ли да се свърже с него?
— Елиът й каза да върви на майната си — уведоми го гласът, без сянка от хумор. — После се обади на… Ще запишете ли имената?
— Ще ги запомня.
— Обади се на някоя си Нанси Белман. После на Кърт Милър, Андерсън Колингуд, Бърт Съсман. Потърси също Робърт Сасия и Робърт Монтеро, но и двамата бяха излезли.
От шестимата, чиито имена човекът на Милан му бе изредил, Лодегър познаваше много добре най-малко двама.
Бърт Съсман и Робърт Сасия бяха негови сътрудници.
По дяволите! На каква игра си играе тази глупачка!
Усмихна се на Манди, която седеше до него на задната седалка на кадилака, и прошепна:
— След малко свършвам.
Тя дори не сви рамене; просто обърна глава към улицата и върху лицето й се изписа онова пълно безразличие към неговите думи и действия, което афишираше винаги когато останеха насаме, и следователно никой не можеше да констатира дисхармонията в брака им.
— За какво говориха? — попита той.
— Спомена три пъти някакво име: в разговорите си с Милър, със Съсман и с онази жена, Белман. Нещо като „Обауита“.
Лодегър се втрещи от изумление. Човекът на Милан продължаваше да говори, уточнявайки къде са вечеряли тримата, преди да се върнат в „Девън“ и да си легнат.
— Благодаря — прекъсна го Лодегър.
Мина доста време, докато затвори телефона. За какъв дявол й беше притрябвало на тази ненормалница да започне разследване по „Обауита Дженерал Уд“? И — по дяволите! — каква връзка имаше това с инцидента в Милуоки?
Милан може би има право: сигурно някъде е открила слаба брънка във веригата.
Да, но къде?
Отново се усмихна на жена си.
— Прекарахме чудесна вечер, нали?
— Лично аз ужасно скучах, както винаги — отвърна Манди.
— „Обауита Дженерал Уд“! Ама че гадост! Къде е връзката?
Някой лекичко подръпваше Макартър за ръката. Отвори очи и разпозна в тъмнината силуета на Мигел, един от осемте прислужници в къщата на острова и същевременно шеф на останалите в качеството си на салонен управител. Джеймс излезе от стаята, като внимаваше да не събуди Лети.
— Търсят ви.
Отиде в кабинета си в другия край на къщата и вдигна телефона.
— Съжалявам, че ви вдигам от леглото, но стават странни неща — каза Лодегър.
И дори прекалено странни, щом се е унизил дотолкова, че да се реши да ми звъни на пожар.
— Мястото, откъдето ви се обаждам, е сигурно и можем да говорим спокойно. Спомняте ли си момичето от брега на езерото?
Канадката, досети се Макартър.
— Естествено — отвърна той.
— Тя е в Ню Йорк и събира сведения за ПОП срещу „Обауита“…
— А? — задоволи се да реагира Макартър.
Но наистина беше удивен и в продължение на няколко секунди просто не знаеше какво да каже. Погледна към един от малките стенни часовници, показващи часа в различни краища на света, до които му се налагаше да пътува по работа. На острова беше двайсет и четири часа и трийсет и пет минути, което означаваше, че и в Ню Йорк е горе-долу толкова, тъй като между мегаполиса и архипелага нямаше часова разлика. Не бе изключено празнотата, която усещаше в главата си, да се дължи на неочакваното събуждане, но не му се вярваше. Обикновено реагираше много по-живо, отколкото сега, независимо дали бе ден или нощ. Не, той чисто и просто не проумяваше. Как, по дяволите, можеше да установи връзка между случая с „Обауита Дженерал Уд“ и една най-обикновена служителка в канадска банка, която по чиста случайност бе засякла една от Мравките — вносители?
Изхождайки от максимата, че една лястовица пролет не прави, той споделяше мнението на Лодегър: съвпадението е почти недопустимо. И това беше обезпокоително. Не трагично (канадката не бе чак толкова важна), но обезпокоително като всичко необяснимо.
Лодегър продължи:
— Мина ми през ум, че може да е намерила друг начин да се набърка в работите ни.
Или, с една дума, отново изтълкува за себе си думите му Макартър, прелюбезният Лодегър смята, че канадката, вбесена от провала си в Милуоки, се е разтърсила и е открила друг ъгъл за нападение.
Най-учудващото е, че и аз мисля същото.
Макартър взе първото от решенията за тази нощ, което впоследствие щеше да се окаже кардинално.
— Дайте ми един час и пак ми се обадете.
И затвори телефона, прекъсвайки насред дума протестите на Лодегър. През един от прозорците на кабинета му се виждаше посребреното от луната море. Хидропланът беше закотвен на стоянката си. Хрумна му първата идея. Защо пък да не я провери? Излезе от кабинета.