— На една пряка оттук има бар. — Завиваш два пъти вдясно.
— Спомням си. Още ли го държи Тими Клег?
— Още. Бих искал да си вляза у дома, Зи.
— Никога не ми е било приятно да ме наричаш Зи.
— Знам.
— Името ми е Зенаид. Първата сричка е Зе, а не Зи. Освен това не обичам да ме наричат и Зе.
Той се облегна на вратата на асансьора, от който току-що бе слязъл на петия етаж. Беше двайсет и девет или трийсетгодишен — Зенаид не си спомняше с точност — и все така хубав. За блондин. Запита се за пореден път как е могла да се влюби в блондин до такава степен, че дори да се омъжи за него.
— Наистина имам нужда от теб, Лари.
— Омитай се!
— Не съм спала с Марти Кан. Докато бяхме женени, не съм спала е никого, освен с теб.
— Чудесно.
Зенаид добре познаваше този упорит, дръпнат тон, който обикновено следваше изблиците му на гняв. Веднъж се опита да я удари. Само опита. Не стигна по-далеч от намека за един страхотен шамар. В качеството на превантивна мярка тя строши в главата му една лампа, монтирана върху ваза, и той се цупи в продължение на десет дни.
— Преди няколко месеца — започна Зенаид — е била обявена ПОП срещу една компания на име „Обауита Дженерал Уд“. Довчера още не го знаех, но се оказа, че тя е била истинският собственик на нашата долина в Мисиками.
— Това изобщо не ме интересува, Зи.
— Да оставим настрана подробностите. Цялото градче, целият ми род ще бъде принуден да напусне мястото, където живее от триста години насам, ако не и от повече. Ако има някакъв начин да се предотврати това, аз ще го намеря.
— Искрено казано — подсмихна се той, — перспективата всички тези тъпи канадци да бъдат изхвърлени на снега предизвиква у мен подчертано положителни емоции.
При други обстоятелства Зенаид би се разсмяла. Единствения път през краткотрайния им брак, когато беше успяла да замъкне Лари до Мисиками, посещението му завърши в една каца е меласа и той ни най-малко не оцени шегата.
— Трябва да разбера кой е обявил въпросната ПОП. Кой е нейният истински инициатор.
— Чети вестниците.
— Прочетох ги. Прегледах и всички възможни преписки. Разполагам с имена, но те почти нищо не ми говорят. А и не можах да хвана нито един от типовете, свързани със случая. Или не са в Ню Йорк, или отказват да ме приемат. Ти сигурно познаваш мнозина от тях. Ти познаваш всички на Уолстрийт. Ще ми помогнеш да спечеля време.
Лари изучаваше тавана на широкия, облицован с мрамор коридор, осветен от стенни аплици от венецианско стъкло.
Зенаид мразеше тези аплици.
— Ще останеш ли при мен тази нощ? — попита той.
Беше предвидила въпроса.
— Това сделка ли е, Лари?
Той не отговори веднага. Хлапе, помисли си тя. Хлапе, което печели един милион долара годишно и е смятано за един от най-големите мозъци на Уолстрийт. Както са я подкарали, там скоро ще си отворят детска градина.
— Би могло и да бъде.
Тя сви на топка парчето хартия, в което доскоро бяха увити двата хотдога, и го запрати по посока на високия пепелник до вратата на асансьора. За малко да улучи. След това стана и си тръгна.
Лавиолет я чакаше отвън. Беше му забранила да се качва.
— Има трима типове в една кола, които ми се струват доста съмнителни. Ей там, в синия линкълн.
В първия момент тя се задоволи разсеяно да кимне с глава, после изведнъж спря и се върна обратно.
— Искам само да се обадя по телефона на господин Елиът — обясни тя на портиера.
— Да?
— Лари, пак съм аз. Отседнала съм в хотел „Девън“, на Четирийсета източна улица. Не му знам телефона. Ще го намериш.
Той затвори, без да каже нито дума. Зенаид се усмихна на Пийт, портиера, насочи се право към синия линкълн и отвори вратата откъм шофьора. Вътре имаше трима мъже.
Само един обърна глава към нея; другите двама продължиха задълбочено да съзерцават предното стъкло.
— Казвам се Зенаид Ганьон. Не знам за кого работите, но му кажете, че вече нямам абсолютно никакво отношение към онази история, в Милоуки. Излязох от играта. Достатъчно ясно ли се изразявам?
Никакъв отговор. Тя затръшна вратата и с широки крачки се присъедини към Лавиолет, който унищожаваше деветия си хотдог.
В началния стадий на една публична оферта за покупка нейният автор не е длъжен да разкрива самоличността си.
Той започва да закупува всички акции, които са за продан.
Възможно най-дискретно, използувайки един или повече брокери. Толкова, колкото пожелае (или на колкото може да плати).
Идва момент, когато събира пет процента от акциите на „мишената“. Точно пет процента. Не. 4,9% или 5,1%. Според действащото в Съединените американски щати законодателство оттук нататък той разполага с период от десет работни дни — наречен „спринт“, — за да продължи закупуването на максимален брой от желаните акции. Но достигне ли веднъж петте процента, вече е длъжен да заяви самоличността си. Тогава казва: аз съм господин Еди-кой си (или ние сме господата Еди-кой си и Еди-кой си) и вече съм (или сме) собственик (или собственици) на пет процента от акциите на компанията Х.