Алекс не се заблуждаваше. Проблемът се състоеше единствено в това, че трябваше да идентифицират останалите „арби“, участвали в операцията.
— Не всички са бонвивани като Соломонс. Мнозина просто прибират печалбите си и преминават към следващата операция, без да си правят самореклама. И невинаги са склонни да обясняват как са получили информациите си.
Тя взе отново съкратеното ръкописно копие на 13-г, отнасящ се до ОДУ. Алекс го бе получил по напълно законен начин — 13-г не е поверителен документ. Особено за журналист, който подготвя репортаж. От деветте банки, предоставили финансовата си помощ чрез заеми, една-единствена се намираше в Ню Йорк. Другите осем бяха пръснати из цялата страна. Две в Калифорния, една в Мичиган и така нататък. Но затова пък нито една в Слънчевия пояс — Южните щати, от Флорида до Аризона. Тази подробност смътно озадачи Зенаид, но за момента младата жена не й обърна особено внимание. Едва по-късно щеше да й намери обяснение. Алекс бе посетил нюйоркската банка, където удари на камък. След безкрайно чакане един от пълномощниците най-сетне склонила го приеме, но категорично отказа да говори за своите сегашни, бивши или бъдещи клиенти.
Независимо дали става дума за репортаж, или не.
— Алекс, изпитахте ли усещане, че този човек е… Как да кажа?… Притеснен?
— Беше сърдечен като банкер, който не храни никаква надежда да спечели пари на твой гръб. Стори ми се естествен. Смяташ, че някой се опитва да ни попречи?
Това тя също не знаеше. Поне засега. Всички трудности, с които се сблъскваше феноменът, наречен от Алекс „експедиционен корпус на Мисиками“ можеха да се дължат на ред причини: на периода на празниците, на пословичната недоверчивост на банкерите, както и на самата сложност на комбинирането на ПОП срещу „Обауита“.
— Обичайна ли е подобна сложност?
— Никой не може да събере повече от милиард долара, без да срещне известни затруднения.
— А използването на почти десет банки, пръснати из целите Щати?
— За това не съществуват правила.
Макар че тази разпръснатост беше наистина доста странна. За момента обаче Зенаид просто не виждаше какъв извод би могла да направи от това.
Тя се задълбочи в проучване на „мецанина“. В повечето от случаите на подготовка на една ПОП финансирането включва три пласта. Подобно на сандвич. Най-горният слой се състои от собствени фондове. Най-долният — от банкови кредити, а по средата, на мястото на шунката, се намира така нареченият „мецанин“. В конкретния случай „мецанинът“ беше обзаведен — класически подход, прилаган от години насам — с облигации, наричани понякога неуместно „облигации с повишен риск“, със средства, инвестирани от управителите на частните пенсионни фондове (общо шест), и с капитали, предоставени от инвестиционни фондове. Зенаид съсредоточи вниманието си върху тях. Не й беше известен нито един.
— Хрумна ми странна идея, Алекс. Разказах ти за онзи Моралес, в Милуоки. И двата пъти, когато го видях да внася пари — и всеки път под десет хиляди долара, той поиска от банката да ги преведе по сметка на някакви обществени инвестиционни фондове. Интересно щеше да бъде, ако ги бяхме открили в този списък.
— Няма ли ги?
— Не.
— Съвпадението би било наистина невероятно.
— Безспорно.
Алекс беше започнал да съставя списък на адресите на всички инвеститори, вложили капитали в „мецанина“. И тук бе налице подчертано разсейване: само два от частните пенсионни фондове бяха със седалище в Ню Йорк. Останалите четири се намираха в отдалечени щати като Уошингтън, Луизиана, Южна Каролина и Южна Дакота.
— Мога още утре да навестя двата нюйоркски фонда и да се опитам да подразбера това-онова.
— Няма да има полза. Управителите на шестте фонда пласират общо повече от трийсет милиарда долара на финансовите пазари. Двамата, които ни интересуват в Ню Йорк, са инвестирали малко над осемдесет милиона. Дреболия!
И ако изобщо ни отговорят, то ще бъде с общи приказки от сорта: „Ами вложихме там малко от нашите парици, тъй като сметнахме, че не би било зле да го сторим.“
Оставаше да се проучи най-горният слой на сандвича: капиталите, хвърлени в битката от изпълнителите на ПОП, както и самите изпълнители. Четири компании и три имена. Човекът, който пръв бе обявил, че държи пет процента от акциите на „Обауита“, се казваше Рандолф М. Харкин III. Беше калифорниец от Сан Диего. Говореше се, че „струва“ сто и двайсет милиона долара, по-голямата част от които дължеше на труда на дядо си и баща си, Рандолф М. Харкин I и II. През повечето време живееше на разкошната си яхта. Алекс бе изнамерил в различни вестници снимки на въпросното лице, излегнало се на кърмата на яхтата си, нейде в Кортесово море. Бе трийсет и две годишен. И не беше рейдър, или поне не толкова известен рейдър като Т. Бун Пикънс, Роналд Перълман, Карл Айкан, Ъруин Джейкъбс, Джефри Стейнър, Сал Стейнбърг, Нелсън Пелц, Бас или Джими Голдсмит. При все това две години по-рано предприел рейд срещу един конгломерат, специализиран почти изключително в производството на фармацевтични продукти (основната дейност на династията Харкин).